Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 40

— Блъснал е патрулка?

— Не съвсем — отвърна Кони. — Опитвал се да я кара. Но влязъл в един магазин за алкохол на улица „Стейт“.

— Имаш ли снимка на този тип?

— Имам папка, дебела поне пет сантиметра, в която са събрани сума ти негови снимки от последните двайсетина години. Плащали сме му гаранцията толкова пъти, че вече знам наизуст номера на социалната му осигуровка.

Последвах Кони до бюрото й и зачаках търпеливо, докато тя ровеше из купчината папки.

— Повечето от агентите ни работят по няколко случая едновременно — обясни ми Кони. — Така е по-бързо и ефективно.

Подаде ми няколко папки и продължи:

— Това са случаите на Морти Байърс. Той ще е в болница още доста време, така че можеш да си опиташ късмета с тях. Някои са по-лесни. Запомни имената и адресите и ги свържи със снимките. Човек не знае кога ще му излезе късметът. Миналата седмица Анди Забоцки стоял на опашка за пържено пиле и познал един беглец — бил точно пред него. Търговец на дрога. Щяхме да загубим трийсет бона, ако Анди не го беше пипнал.

— Не знаех, че плащате гаранциите и на търговци на дрога — изсумтях недоволно. — Винаги съм смятала, че се занимавате само с дребни престъпници.

— Търговците на дрога не създават проблеми — обясни Кони. — Не обичат да напускат района си. Имат си клиенти. Правят добри пари. Дори да изчезнат, в повечето случаи се връщат.

Пъхнах папките под мишница и обещах да направя копия и да върна оригиналите. Историята с пърженото пиле ми се стори доста обещаваща. Щом Анди Забоцки беше заловил престъпник в ресторант за бързо хранене, представете си моите възможности. Ядях такава скапана храна почти всеки ден. Дори я харесвах. Може би тази работа с ловенето на хора щеше да се получи. А след като придобиех финансова независимост, можех да се издържам като арестувам хора като Сампсън и само от време на време залавям по някого в заведенията за бързо хранене.

Изскочих на улицата. Жегата почти ме събори. Денят се бе превърнал от горещ в нажежен. Въздухът беше тежък и задушен, небето трептеше от маранята. Слънцето изгаряше кожата безмилостно. Погледнах нагоре, като заслоних очи. Очаквах да зърна озоновата дупка, ококорена над мен като око на циклоп, засипваща ме с радиоактивни лъчи или Бог знае какво. Знаех, че дупката би трябвало да е някъде над Антарктида, но ми се струваше съвсем логично, че в някой хубав ден ще се появи и над Джърси. Нашият щат произвежда формалдехид и събира боклука на Ню Йорк. Помислих си, че като нищо можем да се сдобием и с озоновата дупка.

Отключих джипа и седнах зад волана. Парите от залавянето на Сампсън нямаше да ми стигнат за почивка в Барбадос, но поне в хладилника ми щеше да има още нещо, освен мухъла. А най-важното бе, че щях да получа шанс да се справя с един престъпник. Когато Рейнджъра ме заведе в полицията, за да ми извади разрешително за оръжие, той ми обясни и процедурите по залавяне, на престъпници — но пък нищо не може да се сравни с личния опит.

Включих телефона и набрах номера на Кларънс Сампсън. Никой не вдигна. В папката нямаше вписан негов служебен телефон. В полицейския протокол бе отбелязан адресът му: улица „Лайминг“ 5077. Не познавах улицата, затова разгънах картата и открих, че Сампсън живее на две пресечки от „Старк“. Закачих снимката му на таблото на джипа и на всеки няколко секунди се вглеждах в лицата на мъжете по улицата.