Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 41

Кони ми бе предложила да посетя баровете в долната част на „Старк“. В списъка ми с любими забавления прекарването в „Рейнбоу“ на ъгъла на „Старк“ и „Лайминг“ се намираше малко след отрязването на палците ми с тъп нож. Реших, че ще е полезно, пък и не толкова опасно, да си седя заключена в джипа и да наблюдавам улицата. Ако Кларънс Сампсън беше в някой от баровете, рано или късно щеше да му се наложи да излезе.

Направих няколко обиколки, докато си намеря подходящо място на ъгъла на „Лайминг“ и „Старк“. Пред мен се разкриваше идеална гледка към „Старк“, а освен това виждах половин пресечка надолу по „Лайминг“. Благодарение на костюма, бялата ми кожа и яркочервената кола, доста се набивах в очи, но не чак толкова, колкото ако бях влязла в „Рейнбоу“. Открехнах леко прозорците и се отпуснах назад да се настаня удобно.

Едно хлапе с лакирана прическа и седем стотака в златни вериги около врата спря и се вторачи в мен. Двамата му приятели стояха наблизо.

— Здрасти, маце — ухили ми се хлапето. — Какво правиш тук?

— Чакам един човек — отговорих.

— Така ли? Готино маце като теб не трябва да чака никого.

Единият му приятел пристъпи напред, замърка сладострастно и започна да върти език към мен. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, облиза прозореца.

Зарових в чантата си и извадих пистолета и сълзотворния газ. Оставих ги на таблото. След това разни хора спираха и се втренчваха в мен, но не ми досаждаха.

В пет часа вече умирах от скука, а полата ми бе кошмарно измачкана. Чаках Кларънс Сампсън, но мислех за Джоузеф Морели. Той също бе някъде наблизо. Усещах го в свития си стомах. Нещо като електрически заряд с нисък волтаж пробождаше гръбнака ми. Представих си как провеждам ареста. В най-лесния сценарий Джо въобще не ме виждаше, а аз се приближавах зад гърба му и го пръсвах с нервно паралитичния газ. И след като вече лежеше безпомощен на земята, триумфално му закопчавах белезниците.

Към шест бях направила въображаемия арест четиридесет и два пъти и бях леко замаяна. В шест и половина настроението ми сериозно започна да спада, а левият ми крак изтръпна. Протегнах се колкото се може по-добре и опитах да се успокоя с изометрия. Броях минаващите коли, повтарях си националния химн и бавно четях съставките на дъвката, която бях намерила на дъното на чантата си. В седем звъннах на информация, за да се уверя, че часовникът на Морели не изостава.

Тъкмо се ядосвах, че полът и цветът ми не ми позволяват да действам ефективно в повече от половината квартали на Трентън, когато някакъв тип, който отговаряше на описанието на Сампсън, излезе от „Рейнбоу“. Погледнах снимката на таблото, после пак мъжа. Бях деветдесет процента сигурна, че е Сампсън. Едро, отпуснато тяло, скверна малка главичка, тъмна коса и брада, бяла кожа. Приличаше на Блуто от филмчетата за Попай. Нямаше начин да не е Сампсън. Все пак колко брадати бели мъже живееха в този квартал?