Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 37

Претърсихме кухнята, като се надявахме да открием бележник с адреси и телефони. Прегледахме и сметките му, струпани небрежно пред тостера.

Беше лесно да си представиш как Морели се прибира, мята ключовете си на плота в кухнята, събува си обувките и си чете пощата. Заля ме вълна от съжаление, когато осъзнах, че Джо вероятно никога вече няма да има свободата да се наслаждава на всички тези простички ритуали. Беше убил човек и с това бе сложил край и на собствения си живот. Такава ужасна загуба! Как бе могъл да направи такава дивотия? Как се бе замесил в този кошмар? Как въобще подобни неща се случват на хората?

— Няма нищо — каза Рейнджъра, после превъртя касетата в телефонния секретар на Морели.

— „Здрасти, сладурче — изгука женски глас. — Шарлийн се обажда. Звънни ми по-късно.“

— „Джоузеф Антъни Морели, майка ти е. Чуваш ли ме? Ало? Ало?“

Рейнджъра обърна машинката наопаки и преписа охранителния код и този за съобщения.

— Ако разполагаш с тези номера, можеш да получиш достъп до съобщенията му от външен телефон — обясни ми той. — По този начин може и да открием нещо.

Отидохме в спалнята, преровихме чекмеджетата, разгледахме книгите и списанията му и проучихме няколкото снимки на скрина. Бяха семейни снимки — нищо полезно. Никакви снимки на Кармен. Повечето чекмеджета бяха празни. Морели бе взел чорапите и бельото си. Лошо. Щеше да ми е интересно да разгледам бельото му.

Върнахме се в кухнята.

— Това място е чисто — каза Рейнджъра. — Тук няма да намериш нищо полезно. А и се съмнявам, че Морели ще се върне. Струва ми се, че е взел всичко, от което има нужда.

Взе една халка с ключове от кукичката на стената и я сложи в ръката ми.

— Пази ги. Няма смисъл да безпокоиш портиера, ако решиш да влезеш пак.

Заключихме апартамента и върнахме ключа на портиера. Рейнджъра се настани в мерцедеса си, сложи си огледални очила, пусна диск с хеви метъл и излетя от паркинга като Батман.

Въздъхнах примирено и погледнах шевито. По асфалта капеше масло. Две места по-нататък новичкият яркочервен джип чероки на Морели блестеше на силното слънце. Усетих тежестта на ключовете в ръката си. Ключ от апартамента и два от кола. Реших, че няма да ми навреди да погледна по-отблизо, затова отворих вратата на черокито и надникнах вътре. Колата миришеше на ново. По таблото нямаше и прашинка, постелките бяха безукорно чисти, червената тапицерия беше гладка и подканяща. Джипът беше мощен и имаше достатъчно конски сили, за да накара всеки мъж да се гордее с него. Беше оборудван с климатик, полицейско радио, мобилен телефон и полицейски скенер. Великолепна машина. И беше на Морели. Стори ми се несправедливо един нарушител на закона да има такава страхотна кола, а аз да се тормозя със скапаното шеви.

След като вече бях отворила вратата, вероятно трябваше и да запаля двигателя. За колите не е хубаво само да си стоят на паркинга, без никой да ги кара. Всички знаят това. Поех си дълбоко дъх и предпазливо се настаних зад волана. Нагласих седалката и огледалото за обратно виждане. После стиснах волана. Можех да пипна Морели, ако разполагах с такава кола. Бях умна. И упорита. Трябваше ми само кола. Зачудих се дали да не подкарам джипа. Сигурно щеше да му се отрази добре да обиколи квартала. А най-добре щеше да е, ако го покарах няколко дни, за да не вземе случайно да ръждяса на паркинга.