Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 28

Баба Мазур отвори вратата и се вторачи в Бърни.

— Ти пък кой си?

— Бърни Кунц.

— Какво искаш?

Видях как Бърни пристъпва притеснено от крак на крак.

— Ами… поканен съм на вечеря — свенливо обясни той.

Баба все още не го пускаше да влезе.

— Хелън — извика тя през рамо. — На вратата стои един младеж. Казва, че бил поканен на вечеря. Защо никой не ме предупреди? Виж каква вехта рокля съм навлякла. Не мога да забавлявам един мъж в такъв скапан тоалет.

Познавах Бърни, откакто бяхме на по пет години. Ходехме заедно на училище. Обядвахме заедно от първи до трети клас и завинаги щях да го свързвам с фъстъчено масло и сладко върху бял хляб. В гимназията не поддържахме връзка. Знаех, че е ходил в колеж, а после започна да продава кухненски уреди и електронна техника в магазина на баща си.

Беше среден на ръст, с пухкаво тяло, което не бе успяло да се отърве от бебешката тлъстина. Беше се издокарал с лъснати мокасини, панталон с ръб и спортно сако. Доколкото видях, не се бе променил много от шести клас. Имаше вид на човек, който още не може да събира дроби, а халкичката на ципа му стърчеше и издуваше дюкяна му като палатка.

Настанихме се около масата и се съсредоточихме върху яденето.

— Бърни продава кухненски уреди и електронна техника — съобщи майка ми, докато сервираше зелето. — И изкарва добри пари. Шофира „Бонвил“.

— „Бонвил“? Я глей ти! — обади се баба.

Баща ми беше забол глава в пилето си. Той залагаше на „Мете“, носеше бельо „Фрут ъф дъ лум“ и шофираше буик. Възгледите му бяха категорични и нямаше да се остави да го впечатли някакъв си продавач на тостери, който шофира „Бонвил“.

Бърни се обърна към мен.

— Е, с какво се занимаваш сега?

Заиграх се с вилицата. Денят ми не беше преминал особено успешно и ми се струваше прекалено надуто да съобщя на света, че съм агент по залавяне на бегълци от закона.

— Ами работя за нещо като застрахователна компания — отвърнах скромно.

— О, пишеш полици?

— По-скоро събирам дългове.

— Тя е ловец на хора! — гордо съобщи баба. — Преследва разни скапани престъпници. Също като по телевизията. Има си и пищов, и всичко.

И протегна ръка към бюфета, където бях оставила чантата си.

— Стеф си има чанта, пълна с оръжия — продължи баба, като сложи чантата в скута си и извади белезниците, пейджъра и пакет тампони и ги остави на масата. — А това е пищовът й — гордо каза тя. — Не е ли прекрасен?

Трябваше да призная, че револверът наистина бе хубав. От неръждаема стомана и с дървена дръжка. „Смит и Уесън“, с пет куршума. Според Рейнджъра бе лесен за използване и лек за носене. А и цената му бе доста по-разумна, отколкото на полуавтоматичните. Ако въобще четиристотин долара могат да се нарекат разумна цена, разбира се.

— Боже! — изврещя мама. — Прибери го. Някой да й вземе оръжието, преди да се е застреляла.

Барабанът беше отворен и очевидно празен. Не разбирах много от оръжия, но знаех, че не могат да стрелят без патрони.

— Празен е — успокоих мама. — Няма патрони. Баба Мазур стисна пищова с две ръце и сложи пръст на спусъка. Присви око и се прицели в бюфета.