Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 30

Седях до масата с чаша чай с лед и папката на Морели и се опитвах да изготвя план за действие. Бях направила на Рекс пуканки. Купата стоеше на масата, а Рекс се бе настанил в нея. Бузите му бяха пълни с пуканки, очичките му блестяха щастливо, а мустаците му мърдаха енергично.

— Е, Рекс, какво мислиш? — попитах. — Смяташ ли, че ще успеем да пипнем Морели?

Някой почука на вратата и двамата с Рекс замръзнахме. Не очаквах никого. Повечето ми съседи бяха старци и не поддържах приятелски отношения с никого от тях. Не можех да си представя кой би могъл да почука на вратата ми в девет и половина. Може би госпожа Бекер от третия етаж, която понякога забравяше къде живее.

Чукането продължи и ние с Рекс завъртяхме глави към вратата. Беше тежка, метална, с шпионка, солидно резе и дебела верига. Когато времето беше хубаво, оставях прозорците широко отворени и денем и нощем, но винаги държах вратата заключена. Дори Ханибал и слоновете му не можеха да минат през нея, но прозорците ми приветстваха с добре дошъл всеки идиот, който би се качил по противопожарната стълба.

Сложих ситото върху купата с пуканки, за да не може Рекс да излезе от нея, и отидох да проверя какво става. Чукането спря тъкмо когато сложих ръка върху бравата. Надникнах през шпионката, но не видях нищо. Някой я бе запушил с пръст. Това определено не беше добър знак.

— Кой е? — извиках.

Чух приглушен смях и отскочих. Смехът бе последван от една-единствена дума.

— Стефани.

Нямаше начин да сбъркаш този глас. Мелодичен и зловещ. Рамирес.

— Дойдох да си поиграем, Стефани — продължи той. — Готова ли си да си поиграем?

Усетих как колената ми омекват и ме залива див ужас.

— Разкарай се или ще повикам полицията.

— Не можеш да повикаш никого, кучко. Нямаш телефон. Знам, защото се опитах да ти звънна.

Родителите ми така и не бяха успели да разберат нуждата ми от самостоятелност. Бяха убедени, че водя самотен и страшен живот и нищо не можеше да ги накара да повярват в противното. Всъщност почти никога не се страхувах. Е, може би понякога се плашех от гадни многокраки насекоми. Според мен единственият добър паяк е мъртвият, а женските права не означават нищо, след като не мога да помоля някой мъж да размаже гадината вместо мен. Не се притеснявам от кретени с бръснати глави, които могат да потропат на вратата ми или да се вмъкнат през отворения ми прозорец. Още повече че те предпочитат да действат в кварталите около гарата. Обирите и кражбите на коли почти не съществуват в нашата махала, а и никога не водят до смърт.

До този момент единствените ми страхове бяха нощем, когато се будех, изплашена от мистични ужаси: призраци, чудовища, вампири или извънземни. Истинска пленница на развинтеното си въображение, лежах сгушена в леглото, дишах полекичка и очаквах да се понеса във въздуха. Трябва да призная, че нямаше да е лошо да не чакам сама, но пък, с изключение на Бил Мъри, как един простосмъртен би могъл да ми помогне, ако ме нападнат зли духове? За щастие, никога не ми се бе случвало да ме огрее неземна светлина или да ме посети Елвис. А единственото ми преживяване, което се приближаваше до свръхестественото, бе онзи момент, когато Джо Морели пъхна глава между краката ми зад кашона с еклери.