Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 21

Заех заплашителна стойка — разкрачена с разтворени крака и с ръце на кръста (повече за да не падна от шубе, отколкото за да впечатля момчетата) и стиснах огромната чанта.

— Търся Бенито Рамирес.

Гигантска планина от мускули се надигна от единия тренажор.

— Аз съм Рамирес.

Беше над метър и осемдесет и пет. Гласът му беше нежен, устните — изкривени в замечтана усмивка. Като цяло ефектът беше доста зловещ, тъй като гласът и усмивката определено не отговаряха на злите пресметливи очички.

Прекосих залата и протегнах ръка.

— Стефани Плъм.

— Бенито Рамирес.

Стисна ръката ми леко. По-скоро милувка, отколкото ръкостискане, при това неприятно чувствена. Втренчих се в близко разположените му очи и се замислих за боксьорите. До този момент смятах, че боксът е спорт, който изисква умения и агресивност, насочена към спечелването на мача, а не към обезобразяването на съперника. Рамирес обаче имаше вид на човек, който би се изкефил да размаже някого. Имаше нещо странно в напрегнатите му очи — черни дупки, които засмукват всичко и не издават нищо, идеално скривалище за злото. А и усмивката, малко глупашка и смахната с пресилената си нежност, намекваше, че дъската му хлопа. Зачудих се дали това е нарочно постигнат имидж, предназначен да уплаши съперниците му преди гонга. Но нарочно постигнат или не, беше адски зловещ.

Направих опит да си освободя ръката, но хватката му се затегна.

— Е, Стефани Плъм — промълви кадифеният му глас. — Какво мога да направя за теб?

Като доставчик за „И. И. Мартин“, се бях разправяла с какви ли не отрепки. Бях се научила да отстоявам правата си и все пак да съм любезна и делова. Лицето и гласът ми показваха на Рамирес, че съм дружелюбно настроена. Думите ми бяха категорични.

— Първо можеш да ми пуснеш ръката, за да ти дам визитната си картичка — казах твърдо.

Усмивката му си стоеше залепена на лицето, по-приятелска и любопитна сега, отколкото налудничава. Дадох му картичката си и той я прочете внимателно.

— Агентка по залавяне на обвиняеми — ухили се той, очевидно развеселен. — Страхотна титла за такова малко момиченце.

Преди да застана до Рамирес, никога не се бях смятала за малка. Висока съм метър и седемдесет и имам едри кости благодарение на добрите унгарски селски гени от страна на семейство Мазур. Кости, създадени за тежък труд на полето, бутане на плугове и раждане на бебета с лекота. От време на време тичах и периодично гладувах, за да се предпазя от затлъстяване, но все пак тежах шестдесет и пет килограма. Не бях прекалено тежка, но не бях и крехка.

— Търся Джо Морели — казах най-после. — Виждал ли си го?

Рамирес поклати глава.

— Не познавам Джо Морели. Знам само, че застреля Зиги. — Той се обърна към мъжете в залата. — Някой от вас да е виждал Джо Морели?

Никой не отговори.

— Казаха ми, че имало свидетел на престрелката, но бил изчезнал — обясних. — Имаш ли някаква представа кой може да е той?

Отново никакъв отговор. Продължих упорито с въпросите.

— Ами Кармен Санчес? Познаваш ли Кармен? Зиги говорил ли ти е някога за нея?