Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 20

В десет и половина сутринта улицата все още бе сравнително тиха. Първия път, когато минах по нея, пропуснах фитнес залата. Проверих адреса в страницата, която бях откъснала от телефонния указател, и направих обратен завой. Подкарах бавно. Най-после видях надпис „Фитнес зала «Старк»“, изписан с големи черни букви на една стъклена врата. Рекламата не беше кой знае какво, но предположих, че всъщност въобще не се нуждаят от нея. Все пак не бяха конкуренти на „Атлетичната дама“. Изминах още две пресечки, преди да успея да си намеря място за паркиране.

Заключих шевито, метнах голямата черна чанта на рамо и поех напред. Бях оставила фиаското с госпожа Морели зад гърба си и се чувствах страхотна в елегантния костюм и с високите токчета, понесла сериозната екипировка на ловците на престъпници. Макар и да не ми се искаше да го призная, започвах да се кефя от новата си роля. Реших, че чифт белезници в чантата определено карат една жена да върви с пружинираща походка.

Фитнесът бе между две пресечки, над сервиз за коли. Огромните врати на сервиза бяха отворени и когато прекосих циментовата площадка, отвътре се понесоха подсвирквания и въздушни целувки. Трентънският ми произход ме подтикваше да отговоря с няколко цветисти коментара, но тъй като дискретността е присъща на храбреците, бързо затворих уста и забързах напред.

На отсрещната страна на улицата една неясна фигура се отдръпна от мръсен прозорец на третия етаж. Движението привлече вниманието ми. Някой ме наблюдаваше. Е, не беше изненадващо. Бях минала по улицата цели два пъти. Ауспухът ми бе паднал рано сутринта и гърмът на двигателя бе отекнал сред тухлените фасади на улица „Старк“. Не можеше да се каже, че бях много добра в работата под прикритие.

Вратата на фитнеса водеше към малко фоайе и стъпала нагоре. Стените на стълбището бяха грозно зелени, покрити с графити и петна от ръце, оставяни поне двадесет години. Вонеше ужасно. Смрадта на урина се смесваше с тежката миризма на застояла мъжка пот. На горния етаж не беше по-добре.

Няколко мъже се потяха под щангите. Боксовият ринг беше празен. Никой не удряше чувалите. Реших, че всички са някъде из улиците и продават дрога или крадат коли. Това беше последната ми забавна мисъл, защото когато влязох, дейността в залата замря. Неудобството, което бях изпитвала на улицата, въобще не можеше да се сравни със сегашното ми състояние. Бях очаквала, че мястото, където тренира шампионът, ще излъчва професионализъм. Не бях подготвена за атмосфера, заредена с неприязън и подозрение. Очевидно бях смотана бяла жена, нахлула неканена във фитнеса на чернокожите мъже. Ако враждебността им бе съвсем мъничко по-силна, вероятно щях да полетя надолу по стълбите като жертва на полтъргайст.