Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 23

Той се изкикоти и космите по ръцете ми настръхнаха.

— Вече си уплашена — доволно прошепна той. — Направо помирисвам страха ти. Обзалагам се, че си подмокрила гащите. Май трябва да бръкна и да проверя.

Имах револвер в чантата и бях готова да го използвам, но не и докато всичко останало не се провалеше. Десетте минути инструкции не ме бяха превърнали в добър стрелец. Е, това не беше проблем, все пак не исках да убивам никого. Исках само да ги уплаша достатъчно, за да мога да се измъкна. Плъзнах незабележимо ръка в чантата си и напипах револвера.

Заповядах си да го хвана здраво и да го насоча към Рамирес със сериозен и заплашителен вид. Можех ли да натисна спусъка? Честно казано, не бях сигурна. Определено имах съмнения. Надявах се, че няма да се стигне чак дотам.

— Пусни ми врата — наредих твърдо. — Предупреждавам те за последен път.

— Никой не казва на Шампиона какво да прави изръмжа Рамирес.

Лицето му се разкриви. За секунда видях истинското чудовище зад фасадата — ненормално и обзето от такава дива омраза, че дъхът ми спря.

Рамирес ме сграбчи за ризата и въпреки силния си писък, чух как платът се раздира.

Когато човек реагира инстинктивно, той прави първото, което му дойде наум. Постъпих така, както всяка американка би постъпила при подобни обстоятелства. Фраснах Рамирес по главата с чантата си. Благодарение на револвера, пейджъра и другите боклуци вътре, чантата сигурно тежеше поне пет кила.

Рамирес ме пусна и аз се втурнах към стълбите. Не успях да направя и пет крачки, когато той ме хвана за косата, дръпна ме и ме отхвърли през стаята като парцалена кукла. Загубих равновесие и се проснах по корем на пода. Ръцете ми се плъзнаха безпомощно и тялото ми ги последва веднага. Ударът беше толкова силен, че дъхът ми излезе със свистене от дробовете.

Рамирес ме яхна, стисна ме за косата и задърпа свирепо. Грабнах чантата си, но не успях да докопам револвера.

Чух изтрещяване на мощно оръжие и прозорците се пръснаха. Последваха още изстрели. Някой изпразваше пълнителя си в залата. Мъжете се разбягаха с викове да търсят укритие. Рамирес бе сред тях. Аз запълзях като рак, тъй като краката не ме държаха. Стигнах до стълбите, изправих се и се втурнах надолу. Пропуснах второто стъпало и се изпързалях до напукания линолеум на площадката долу. Надигнах се и се запрепъвах навън в жегата и под яркото слънце. Чорапите ми бяха скъсани, а коленете ми кървяха. Хванах се за бравата и задишах тежко. Изведнъж някаква ръка ме стисна за рамото. Подскочих и изпищях.

Беше Джо Морели.

— По дяволите! — изкрещя той и ме дръпна. — Не стой тук! Изчезвай!

Не бях сигурна дали Рамирес се интересуваше достатъчно от мен, за да се втурне надолу по стълбите, но ми се стори по-разумно да не чакам, за да разбера. Хукнах след Морели с вдигната до задника пола и горящи от липса на кислород дробове. Катлийн Търнър би изглеждала чудесно в ролята ми, но аз не представлявах особено привлекателна гледка. Носът ми течеше, сумтях от болка и страх, издавах грозни животински звуци и отправях обещания към Господа.