Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 110

— Подозирах го.

— Имаш ли представа кой би могъл да направи такова нещо?

— Не разполагам с имена.

— Ами Морели?

— Възможно е.

— Вчера в участъка те изпуснах.

Опитваше се да ме подмами. Знаеше, че в цялата история има нещо странно, но още не бе разбрал какво. Е, добре дошъл в клуба на незнаещите, Дорси.

— Ще се опитам да дойда в участъка днес.

— Наистина трябва да дойдеш.

Затворих и си сипах още кафе.

— Дорси иска да отида в участъка.

— Ще го направиш ли?

— Не. Ще ми зададе въпроси, на които не мога да отговоря.

— Трябва да покиснеш известно време и на улица „Старк“ тази сутрин.

— Не и днес. Имам да върша други неща.

— Какви неща?

— Лични.

Морели повдигна вежди.

— Трябва да оправя някои неща… просто за всеки случай — смотолевих неясно.

— За какъв случай?

Махнах с ръка небрежно.

— В случай че нещо се случи с мен. През последните десет дни ме преследва професионален садист, а сега съм в списъка на някакъв кретен, който си пада по бомбите. Чувствам се малко уплашена, ясно ли е? Остави ме на мира, Морели. Трябва да се видя с няколко души. Имам си и лична работа.

Той нежно откъсна парченце увиснала кожа от носа ми.

— Ще се оправиш — меко каза Джо. — Разбирам, че си уплашена. Аз също се плаша. Но ние сме добрите, а добрите винаги побеждават.

Чувствах се като пълен идиот, тъй като Морели стоеше тук и се държеше мило с мен, а аз всъщност исках да изтичам до магазина на Бърни да си купя миксер и да си получа безплатното дайкири.

— И как възнамеряваш да си свършиш работата без джипа? — попита ме Джо.

— Прибрах си шевито.

Той потръпна.

— Не си го паркирала пред кооперацията, нали?

— Надявам се бомбаджията да не знае, че това е моята кола.

— Ох, майчице!

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожа.

— Да. И аз съм сигурен. Но ще сляза долу с теб, за да се уверя.

Събрах си нещата, проверих прозорците и включих телефонния секретар. Морели ме чакаше до вратата. Слязохме долу заедно и спряхме, когато стигнахме до шевито.

— Дори и бомбаджията да знае, че това е твоята кола, трябва да е адски тъп, за да опита същия номер два пъти — отбеляза Морели. — Статистиката сочи, че вторият удар винаги идва от другаде.

Прозвуча ми доста логично, но краката ми бяха залепнали за асфалта, а сърцето ми биеше лудо в гърдите.

— Добре. Тръгвам — казах най-после. — Сега или никога.

Морели се беше проснал по корем и оглеждаше долната част на шевито.

— Какво виждаш? — попитах го.

— Маслото тече.

Той изпълзя изпод колата и се изправи.

Вдигнах капака и проверих нивото на маслото. О, чудо! Скапаната кола отново се нуждаеше от масло. Сипах вътре две кутии и затръшнах капака.

Морели беше взел ключовете от вратата и тъкмо се настаняваше зад волана.

— Отдръпни се — нареди ми той.

— В никакъв случай. Това си е моята кола. Аз ще я запаля.

— Ако някой от нас трябва да бъде взривен, по-добре да съм аз. Бездруго ще съм мъртъв, ако не намеря изчезналия свидетел. Отдалечи се от колата.

Той завъртя ключа. Нищо не се случи. Морели ме погледна.