Читать «Песента на часовника» онлайн - страница 6

Колелата се завъртяха и ритмично заработиха. Всичко беше наред, затова преместих стрелката на кръгъл час и малките камбани запяха. Звукът им беше чист и мелодичен, а песента — толкова позната и толкова забравена, толкова стара и толкова нова, толкова българска, че ме караше да се възхищавам и срамувам едновременно, за това, че и аз съм българин. Неволно запях думите й:

„Питат ли ме

де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме

де й земята,

що най любя на света!…“

Камбаните утихнаха, но аз продължих песента, защото тя ми връщаше детството, мечтите, топлите ръце на майка ми, желанието да видя и науча много нови неща, връщаше ми светлината и огъня, и надеждата, че животът е хубав и си струва да се живее. Едва сега разбрах, за каква вяра бе говорил дядо Дончо и усетих, колко много ми бе липсвала напоследък. Прибрах часовника обратно в кутията и я заковах. Напуснах спокоен къщата, защото знаех какво да правя. На другия ден закачих отвън, на улицата голяма табела, със следния надпис — „Който се чувства българин, да донесе един камък за часовниковата кула!“

Самият аз, за няколко дни събрах от един дол, в края на града, достатъчно камъни, за да мога още следващата неделя, да почна строежа. Купих малко вар и пясък, забърках хоросан и започнех да зидам. Времето беше топло, край мен се въртеше сина ми и се опитваше сам да си направи хвърчило. Единственият клон на дюлята, бе отрупан с големи като пеперуди цветове, значи наесен пак щяхме да се радваме на плодовете и. Докато се огледам и се сърбаха няколко мъже до оградата. Всички те бяха по-възрастни от мен, наблюдаваха ме с усмивка и пускаха по някоя шега. Нямаше никаква злоба в закачките им, дори личеше явна несигурност, която бай Янко — най-старият от групата, преодоля с въпроса:

— И като не донесем по един камък, значи не сме българи, а?

— Не сте! — дръзко отвърнах аз.

— Защо? — веднага се обадиха няколко гласа. Оставих мистрията и ги загледах един по един. Мълчах и ги гледах спокойно, а те свеждаха виделите си какво ли не очи, преглъщаха и се мръщеха на нещо. Като им се нагледах, се върнах към работата си. Повече не ми досаждаха, защото гузно и тихомълком се изнизаха някъде.

Малко преди обяд се появи първият от тях. Буташе ръчна количка, която пронизително скърцаше с единственото си колело. Вкара я в двора и изсипа няколко молоза. После отиде, за още. През това време започнаха да идват и останалите. Трупаха камъните на купчина, която непрекъснато растеше. Някои мърмореха нещо, други споменаваха роднините на депутати, като особено внимание заделяха за майките им, а бай Янко не изтрая и като изръмжа, че от зидане разбирам колкото свиня от кладенчова вода, ме избута и започна сам да реди камъните. Другите само това и чакаха. Юрнаха се по домовете си и се върнаха с чукове, тесли и разни летви. Започнаха да се бутат и да спорят, как по-добре се прави такъв строеж. Междувременно оформяха камъните и помагаха както могат на бай Янко. Мен съвсем ме избутаха настрани, а един дори имаше наглостта да заяви, че само съм се пречкал. Щях да кажа нещо, но добре, че са ми здрави предните зъби, та си затраях. До вечерта камъните привършиха, а строежът доста се издигна. През следващата седмица обаче, настана истински кошмар. Де, кой минеше по нашата улица, носеше камъни и ги хвърляше в двора. Стана някаква мода, дори хлапетата да мъкнат огромни камънаци, а когато забелязах, че и жените, изгърбени от тежестта влагат своя дял за българското, начаса махнах табелата от улицата. Върхът бе, когато в петък вечерта, докато си миех колата отвън, спря лъскав чер „Мерцедес“ и от него излезе костюмиран баровец. Изгледа ме недоверчиво, а после запита: