Читать «Песента на часовника» онлайн - страница 7

— Извинете, тук ли се събираха камъни за България?

Ако не беше толкова сериозен щях да се изсмея. Посочих му двора, той отвори багажника и така, както си беше с костюма, бая се озори, докато примъкне три големи гранитни блока. Държеше си на класата човекът. Ей-така се точеха какви ли не образи, докато буквално затрупаха двора на дядо Дончо.

Стоях, гледах грамадата от камъни и много ми се искаше добрият старец да може да види отнякъде, как хората носеха и трупаха не само материал за строежа, но и част от себе си, от онова потайно и дълбоко скрито у всеки от нас — БЪЛГАРСКОТО!

И когато следващата неделя пред бай Янко и неговите помощници застана дядо Ахмет, който живееше чак долу, до пазара и разтовари от стара детска количка няколко камъка, никой не се учуди, а баш-зидаря си свали кепето в знак на уважение.

Така, часовниковата кула бе построена и аз много внимателно монтирах самият часовник. Пак беше неделя, една слънчева и топла неделя през май, когато улицата буквално се задръсти за откриването. Всичко бе неофициално, но хората бяха в празнично облекло, говореха шумно, смееха се и никак, ама никак не бързаха. Гледах ги и се чудех — това ли бяха хората, които до вчера се мразеха, ограбваха и срамуваха, че са българи? Това същите хора ли бяха, или някакви други? Кои бяха истинските — ония от вчера, или тия от днес? Докато се питах, наближи обяд и малко преди дванадесет, пуснах в ход часовника. Когато двете стрелки застанаха една върху друга, той запя с камбаните си. Цялата улица утихна, само чистите звуци на песента се чуваха далеч над хората, къщите и цъфналите дървета. И никой не разбра, кой запя пръв, но изведнъж пролетният вятър се стъписа и притаи, защото от голямата, препълнена от хора улица, като химн се понесе към небето:

„Питат ли ме де зората…“

А моят син ме дръпна за ръкава и каза:

— Тате, електронният ми часовник има шестнадесет мелодии, но тая я няма!?

Отвърнах му, че всеки българин носи тая песен, ме в часовника, а в сърцето си.

Не знам дали ме разбра, но се надявах, някой ден като порасне, да я запее и той!

info

Информация за текста

Сканиране, разпознаване и редакция: Алекс Болдин, 2007

Публикация:

СИНИЯТ КОН, разкази, българска, първо издание