Читать «Песента на часовника» онлайн - страница 4

Сега, като се замисля, ми се струва, че повече човещина имаше у хората през онова време.

— Помня и за гълъба, помня и за въглищата! — уверих дядо Дончо. Може би старецът наистина си отиваше и тия сантиментални спомени му носеха някаква утеха.

— Не те питам, само за да се намираме на приказка! — като че ли долови мислите ми той — Искам да се разберем с тебе за часовника!

— За кой часовник? — не разбрах аз.

— За тоя, дето съм го почнал в двора, но така не можах и да го свърша!

— И какво за него? — все още не можех да включа аз. Дядо Дончо помълча малко, изгледа ме, сякаш да прецени колко струвам и направо запита:

— Ще го довършиш ли, вместо мен?

Едва не се изсмях на предложението му. Само това оставаше — сега и на мен да започнат да викат в квартала Гошо Сейкото. Значи на стареца, все пак някоя бурма му се бе разхлабила накрая, щом и на смъртния си одър, не се отказваше от своята фикс-идея. Изкашлях се от неудобство, защото не исках направо да му отказвам, но той ме изпревари:

— Чуй ме по-напред, а можеш да ми отговориш и по-късно!

— Добре! — кимнах доволен, че ми спести неудобните обяснения.

— Значи, аз те познавам от дете, нали? — някак риторично заговори той — Мога спокойно да твърдя, че и като малък, а и сега, ти много се различаваш от връстниците си наоколо. По-умен си от тях, но си и по-див! Нещо недолюбваш законите и правилата, затова и по-често си патиш в живота! До тук прав ли съм?

— Ами, има нещо такова! — съгласих се неуверено.

— Тъй като гледам, на друг не бих оставил тая работа в ръцете, защото ще я оплеска! Ти обаче, ще я свършиш както трябва!

— Дядо Дончо, ама аз…

— Знам, знам! — прекъсна ме старецът — Ще кажеш, че си зает, че не разбираш от строежи, че не ти е по сърце и сигурно ще си прав! Само че, аз друг близък човек, освен тебе си нямам и затова направих тук едно завещание. Всичко е законно, нотариално заверено е и според него, като умра аз, къщата и двора остават за тебе, само срещу едно условие — да завършиш часовника! — той ме изгледа уморено, сигурно очакваше възражения от моя страна, но аз мълчах и той продължи — Гледам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от работа и право да ти кажа, не ми харесваш нещо! Отпуснал си се един такъв, навел си глава и не приличаш на себе си! Те и другите хора се промениха, оскотяха някак в последно време покрай тоя недоимък, но то в такова време се вижда, кой колко струва! Като всичко ти е наред, лесно можеш да си весел и добър! Ха сега да видим, в мизерията колко на е човещината! — старецът млъкна, изтощен от приказките.