Читать «Песента на часовника» онлайн - страница 5

Притвори очи и дълго стоя притихнал, но когато аз се надигнах да си ходя, той се ококори и вдигна ръка да ме спре:

— Чакай Гоше, още не съм свършил! — въздъхна тежко и думите му сега, едва се чуваха в тишината — Загубихме си вярата, моето момче! Не вярваме в Бога, в управниците, в себе си дори! Накъде върви тоя народ — сам не знае! Към гибел отива българското племе, към края си! И лошото е, че всеки го вижда, но никой нищо не прави! Ето и ти — като си си ми, а последната ми молба не искаш да изпълниш! — Понечих да възразя, но той не ме остави — машината за часовника е в другата стая! Механизмът е прост, лесно ще го разбереш! Почни го отначало заради мен, а ще видиш после, че няма да съжаляваш! Може и някои да ти се смеят, но ти не ги слушай! То си ни е в кръвта, отначало всичко да отричаме, но накрая да го признаем и се съгласим! Тоя часовник е за тебе, за сина ти и за останалите! Направи го сине!

— Добре, дядо Дончо! — побързах да го успокоя — Ще го направя! — обещах му не защото мислех да го сторя, а за да него огорчавам. Той обаче ме познаваше повече, отколкото предполагах, защото ме извикало себе си, стисна ми развълнувано ръцете и каза:

— Сега не си вярваш, но един ден наистина ще го направиш! И няма да бъде, заради имота, които ти оставям, а заради песента на часовника! Бог да ти помага, моето момче и сбогом! — той млъкна, сви се и някак посивя. Дишаше тежко и накъсано, а очите му вече не виждаха. Взех дюлите от масата и се прибрах вкъщи. Казах на нашите, че старецът не е добре и майка ми, заедно с една възрастна (съседка отидоха да го видят. Няколко часа по-късно, дядо. Дончо умря.

Погребахме го на другия ден, както му е редът, споменахме го с добро идните пак се повлякоха глухо и тежко, заляха ни с мътилката на проблемите си, като дива, излязла от коритото си река. Струва ми се, съзнателно се опитвах да не мисля за добрия старец и неговото странно завещание. Зимата ми помагаше за това, но когато дойде пролетта и нещо закипя в кръвта ми, един ден захвърлих всичко и тръгнах към къщата на дядо Дончо. Нямах намерение да правя каквото и да било, исках само да чуя песента на часовника, за която говореше старецът. Бях просто любопитен и нищо повече.

Бутнах вратата и се стъписах, от това което видях. За няколко месеца, паяжините така бяха омотали малката стая, прахът засипал всяка вещ, че тоя път не умиление, а необясним езически страх ме обзе. Като че ли самата смърт се бе настанила в къщата. Влязох в стаята, където трябваше да се намира механизма на часовника и видях един голям сандък от шперплат. Разковах го набързо и извадих доста тежката машинария. Освен четирите циферблата, имаше една проста, но удивително здрава механика и дузина медни камбани. Реших да проверя, дали е изправен и го приведох в действие.