Читать «Песента на часовника» онлайн

С всяка изминала година все повече занемарявах работата си. Застоявах се у дома, навън се движех предимно с кола, а добрият апетит и спокойният сън, бяха направо лукс за мен. Затова пък, хронично лошото настроение и дежурната ми заядливост, започнаха да заместват и добрите, и лошите черти в характера ми. Толкова трудно ми харесваше нещо наоколо, толкова много ми липсваше онзи непринуден хумор и смях, с който приемах преди и най-злобните удари на живота, че сега бях готов да сторя й престъпление, за да си ги възвърна. Или, ако трябваше да бъда съвсем откровен и възможно най-кратък, се налагаше да призная, че просто остарявах. А не бях в никакъв случай възрастен. Доста скоро бях преминал средата на тридесетте и очаквах в тая зряла и изпълнена с жизненост и сила възраст, тепърва да постигна големите успехи в кариерата и живота си. Уви, дните си минаваха неусетно, а аз събирах все повече неудовлетворение и горчилка от себе си и живота. Така дойде един момент, в който останах сам, защото малкото ми приятели се отдръпнаха, разочаровани от мен, а същото можеше да се каже в общи линии, за родителите и семейството ми, защото те не можеха ей-тъй, просто да ме зарежат, а се налагаше да ме търпят, с цената на много компромиси. Все по същото това време, се пристрастих към алкохола. Не бях пияница в буквалния смисъл на думата, но доста често прибягвах до помощта на бутилката, когато не се чувствах добре. Имах чувството, че затъвам в някакво блато, докато един ден…

Връщах се омърлушен от работа, когато чух някой да вика името ми. По улицата не се виждаше никой, а слабият и дрезгав глас ми напомняше зов за помощ, затова се огледах по-внимателно. От другата страна на улицата, в малката къщурка на дядо Дончо Сейкото, забелязах отворен прозорец и как през него ми маха немощно старецът. Приближих до оградата, но той помоли да вляза вътре и аз го сторих. Бутнах прогнилата старовремска врата на стаичката му, която никога не се заключваше и влязох. Не бях стъпвал тук от пет-шест години, но всичко ми беше толкова близко и познато, тъй силно ме връщаше към детството ми, че се задъхах от вълнение и приседнах на дървената пейка под закачалката. Пред мен, на старата, потъмняла от годините маса, светеха като малки слънца десетина дюли и чакаха.

— Нали вече ги даваш на сина ми? — посочих ухаещите на есен плодове. Имахме си нещо като ритуал със стареца и още от времето когато бях дете, всяка година през октомври, той ме викаше тук и ми даваше най-едрите дюли. Не знам защо го правеше, но по онова време, той беше единственият човек в квартала, който ме разбираше и защитаваше понякога дори от родителите ми. Наистина, тогава бях доста щур и не минаваше ден, да не направя нова беля. Годините минаваха, аз пораснах, ожених се, роди ми се дъщеря а после син и едва, когато синът ми стана на три години, дядо Дончо престана да ме вика за дюлите, но продължи да ги дава, сега вече на сина ми. Имаше някаква причина, тоя път старецът да вика пак мен и аз зачаках, да чуя каква беше тя. Обикновено, той обичаше да мълчи, но когато заговореше, казваше много верни неща, съвсем различни от баналните нравоучения ма баща ми, или конското евангелие на учителите ми.