Читать «Възмездие от гроба» онлайн - страница 6

— Не виждам как ще успееш да се изплъзнеш, ако не се възползваш от силата на ума си — отбеляза сухо Джейн, като внимаваше да върви по-далеч от платното и пръските вода, излитащи изпод автомобилните гуми.

— Искам да стана като теб, Джейн.

Джейн беше чувала безброй пъти този жалостив вопъл.

— В такъв случай не бягай от училище — каза тя, потискайки раздразнението си.

— Мразя тези ненужни неща, на които ни учат — отвърна Тенил и изви устни в презрителна усмивка, която пропъди неосъзнатата привлекателност от лицето й и го превърна в презрителна маска. — Те нямат нищо общо с това, което ти ми даваш да чета.

Внезапно уличният жаргон бе изчезнал от говора й, сякаш напускането на комплекса й бе позволило да се превърне от съмнителна личност в личност.

— Не се и съмнявам. Но аз самата далеч не съм постигнала това, което искам, нали знаеш. Когато започнах, не съм си представяла, че ще ми се налага да се наемам на половин работен ден в барове и да водя семинари, докато успея да завърша книгата си, така че да мога да се преборя за истинска работа. Въпреки това трябваше да изгазя през всички тези глупости, за да стигна дори до тук, където съм сега. Да, и аз самата считах повечето от това, което учех, за глупост — повиши глас тя, прекъсвайки опита на Тенил да добави нещо. Искаше й се да можеше да каже нещо друго, освен банални фрази, но какво би могла да каже на тринайсетгодишно цветнокожо сираче, което не само че обожаваше творчеството на Уърдсуърт, Колридж, Шели и Де Куинси, но и схващаше идеите им с лекота, която Джейн бе постигнала с цената на десетгодишно старателно учене.

Тенил отстъпи встрани, за да даде път на бебешка количка, в която седеше бузесто бебе с омазано с шоколад лице. Устата му беше запушена с биберон–залъгалка — като че ли някой го беше надувал и го беше запушил, за да не спадне. Момичето, което тикаше количката, наглед не беше много по-голямо от самата Тенил.

— Няма да успея по този път, Джейн — поде мрачно Тенил. — Може би ще мога да ползвам поезията по друг начин — да стана например рапър като мис Дайнъмайт — допълни тя без вътрешно убеждение.

И на двете им беше ясно, че такова нещо никога няма да се случи. Освен ако някой не изобретеше лекарство за повишаване на самочувствието, с което Джейн да напомпа вените на Тенил, още преди в тях да е нахлул хероинът, с който се дрогираха половината от обитателите на комплекса. Джейн спря на автобусната спирка, обърна се към Тенил и каза:

— Никой не може да ти отнеме думите, които са в главата ти.

Тенил зачопли един от изгризаните нокти на пръстите си, вперила поглед в паважа.

— Да не мислиш, че не го знам? — повиши тя внезапно тон. — Как иначе според теб успявам да оцелея?

После се обърна рязко и хукна обратно, скачайки по неравния паваж като газела. Дългите й крайници се движеха учудващо грациозно. Изчезна в една уличка, а Джейн почувства прилив на позната смесица от чувства — едновременно нежност и раздразнение. Те я съпровождаха през десетминутното пътуване с автобуса и продължаваха да я гризат, когато отвори вратата на бара.