Читать «Възмездие от гроба» онлайн - страница 8

— Хей — каза той. — Ти не беше ли от Фелхед?

Джейн се обърна с буркан маслини в ръка.

— Така е. Да не ми кажеш сега, че най-сетне някой оттам е направил нещо, с което да се озове в новините?

Хари повдигна вежди.

— Може да се каже. Намерили са труп.

Днес си припомних времето, което прекарахме в Олфоксдън, както и подозренията, насочени към Колридж и мен, а именно, че сме били вражески агенти, и че сме събирали сведения като шпиони на Бонапарт. Спомням си и как Колридж настояваше, че здравият разум не би допуснал някой да повярва на такова предположение, че поети не биха били годни за такова начинание. Че всичко, което виждаме пред себе си, ние приемаме като материал за стиховете си, и че не бихме укривали тайни, ако те биха ни послужили да следваме призванието си. В едно съществено отношение Колридж е прав, защото чувствам как събитията от този ден вече ме вълнуват и търсят своя стихотворен израз. По отношение на другото обаче, за способността да запазваме сведения за себе си, мисля, че той греши, защото днешната среща в закътаната ни градина положи вече тежкото бреме на знанието на плещите ми, бреме, което занапред може да се отрази зле на мен и на семейството ми. Първоначално реших, че сънувам, тъй като никога не съм вярвал, че мъртъвците могат да се връщат при нас като привидения. Но това не беше привидение — беше мъж от плът и кръв, мъж, когото бях убеден, че никога вече няма да видя.

2

Матю Грешам допи последната глътка от кафето си и остави чашата в умивалника. От преподавателите се очакваше да мият сами чашите си, но Матю беше на мнение, че рангът трябва да носи със себе си някакви изгоди, затова и откакто стана главен учител, започна да оставя мръсните съдове в умивалника, за да ги мие някой друг. Освен това го занимаваха далеч по-важни неща. Досега никой не беше коментирал на глас тази проява на арогантност, но бе забелязал неколкократно неодобрителния поглед на Марша Портър. Но Марша беше бита карта. Когато избраха Матю, а не нея на ръководната длъжност, тя престана с опитите си да се налага. Като че ли се беше предала. Може и да не харесваше постъпките на Матю, но беше престанала да се опитва да му иска обяснения. Не беше като преди, когато двамата теоретично бяха равнопоставени, но тя постоянно изтъкваше старшинството си. Но напоследък го избягваше — доколкото това беше възможно в селското училище, чийто персонал наброяваше петима учители и четирима помощник-учители.

Помощник-учители, как пък не! Бяха чисто и просто майки с повече свободно време, страдащи от заблудата, че е достатъчно да родиш, за да имаш ясна представа как се обучават деца. Но всички те бяха завършили образованието си, преди въвеждането на тестовете SAT и утвърждаването на националната образователна програма. Нямаха и най-смътна представа от натоварването, на което бяха подложени ежедневно истинските учители като него. Матю не пропускаше удобен случай да им напомня колко много се е променил светът. В резултат те, както и останалите му подчинени, правеха всичко възможно да не се мотаят излишно в учителската стая. Това напълно удовлетворяваше Матю, тъй като в неговите представи кабинетът му далеч не отговаряше на неговите нужди. Предпочиташе да работи в учителската стая, където винаги можеше да си свари кафе, ако му се приискаше.