Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 35

— Какви са тези? — изсъска Цири, докато се измъкваше изпод Хотспорн и чистеше косата си от пухчетата. — Хора на префекта? Варнхагенови?

— Обикновени бандити… — Хотспорн изплю едно листо. — От онези, които вилнеят по пътищата.

— Предложи им амнистия. — Между зъбите на Цири проскърца пясък. — Обещай им…

— Тихо. Ще чуят.

— Хе-е-ей! Хе-е-ей! Ту-у-ук! — долетя отгоре. — Мини отляво! Отляво-о-о!

— Хотспорн?

— Какво?

— Имаш кръв по гърба.

— Знам — отговори той студено, като измъкна от пазвата си навита кърпичка и се обърна странично към нея. — Мушни я под ризата. На височината на лявата плешка…

— Къде са те уцелили? Не виждам стрела.

— Това беше арбалет… Желязно парче, най-вероятно срязан пирон за подкова. Остави, не пипай. До гръбначния стълб е.

— Проклятие! Какво да направя?

— Говори по-тихо. Връщат се.

Затропаха копита, някой изсвири пронизително. Някой крещеше, призоваваше, нареждаше някому да се върне. Цири наостри уши.

— Тръгват си — промърмори тя. — Отказаха се от преследването. Не са хванали конете.

— Това е добре.

— И ние няма да можем да ги хванем. Ще можеш ли да ходиш?

— Няма да се наложи — усмихна се той, показвайки и доста мизерно изглеждащата гривна на китката си. — Купих тази дрънкулка заедно с коня. Тя е магическа. Кобилата я е носила от малка. Ако потъркам гривната ето така, ще е все едно, че съм повикал кобилата. Все едно е чула гласа ми. Ще дойде. Не веднага, но със сигурност ще дойде. Ако имаме късмет, и твоят сивушко ще дотича заедно с нея.

— А ако нямаме късмет? Ще тръгнеш сам?

— Фалка — каза той, вече с по-сериозен тон, — няма да тръгна сам, разчитам на помощта ти. Ще се наложи да ме придържаш върху седлото. Пръстите на краката ми вече изтръпват. Може да изгубя съзнание. Чуй ме: дерето ще те отведе до долината на поток. Ще тръгнеш нагоре срещу течението, на север. Ще ме отведеш до местност, наречена Тегамо. Там ще намериш човек, който ще може да извади желязото от гърба ми, без при това да ме убие или парализира.

— Това ли е най-близкото населено място?

— Не. Ревност е по-близо. Котловина на двайсетина мили в противоположната посока, надолу по течението. Но в никакъв случай не бива да ходиш в тази посока.

— Защо?

— В никакъв случай — повтори той, мръщейки се. — Не става въпрос за мен, а за теб. Ревност означава смърт за теб.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва. Просто ми повярвай.

— Ти каза на Гиселхер…

— Забрави за Гиселхер. Ако искаш да живееш, забрави за него и за всички тях.

— Защо?

— Остани с мен. Ще удържа обещанието си, Снежна кралице. Ще те украся с изумруди. Ще те обсипя с тях…

— Наистина, подходящ момент за шеги.

— Винаги е подходящ момент за шеги.

Хотспорн изведнъж я прегърна, притисна я с ръце и започна да разкопчава блузата й. Безцеремонно, но без да бърза, Цири отблъсна ръката му.

— Да — промърмори тя, — определено подходящ момент и за това.

— За това всеки момент е добър. Особено за мен в момента. Нали ти казах за гръбначния стълб. Утре могат да възникнат трудности… Какво правиш? О, по дяволите…