Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 242

А може би наистина беше призрак?

Демон на призрачен кон, демон, приел образа на девойка с огромни зелени очи и обезобразено лице?

Че кой друг, освен демон, ще пътешества през зимата? И ще пита за пътя към омагьосани руини?

Когато тя изчезна, Госта бързо събра рибарските си такъми. Прибра се през гората. Мина по обиколния път — разумът и инстинктите го предупреждаваха, че не бива да се прибира по пътеките, не трябва да се показва. Разумът и инстинктите му подсказваха, че девойката, въпреки всичко, не беше привидение, а човек. Враната кобила не беше привидение, а беше кон. А след такива, които яздят самотни из пустошта, и то през зимата, обикновено често препускат потери.

Час по-късно по пътеката прелетя и потерята — четиринайсет конници.

* * *

Риенс удари още веднъж сребърната кутия, изруга и ядосано я тресна в дъгата на седлото. Но ксеноглозът мълчеше. Като омагьосан.

— Магически боклук — студено подхвърли Бонхарт. — Като дрънкулка от панаир.

— Или просто Вилгефорц ни демонстрира своето отношение — добави Стефан Скелен.

Риенс вдигна глава и ги изгледа злобно.

— Благодарение на тази панаирджийска дрънкулка — ядно отбеляза той, — ние попаднахме на следа и повече няма да я изгубим. Благодарение на господин Вилгефорц ние знаем накъде се е запътило момичето. Знаем къде отиваме и какво трябва да направим. Според мен това е много. В сравнение с вашите действия с едномесечна давност.

— Стига празни приказки. Хей, Бореас! Какво ти казват следите?

Бореас Мун се изправи и се закашля.

— Била е тук час преди нас. Когато може, се стреми да се придвижва бързо. Но това е сложна местност. Даже със своята приказна кобила едва ли ще може да ни изпревари с повече от пет-шест мили.

— Значи все пак се придвижва между езерата — промърмори Скелен. — Вилгефорц беше прав. А аз не му вярвах…

— Нито пък аз — призна си Бонхарт. — Но само до мига, когато вчера селяните потвърдиха, че около езерото Тарн Мира наистина има някакво магическо съоръжение.

Конете пръхтяха, от ноздрите им излизаше пара. Кукумявката хвърли поглед през лявото си рамо към Йоана Селборн. От няколко дни изражението на лицето на телепатката не му харесваше. „Взех да се изнервям — помисли си той. — Това преследване измъчи всички ни и физически, и психически. Време е да приключваме. Време е!“

Студена тръпка премина по гърба му. Той си спомни съня от предишната нощ.

— Добре! — размърда се той. — Стига сме умували! На конете!

* * *

Бореас Мун се навеждаше от седлото и оглеждаше следите. Не беше лесно. Земята беше твърда като желязо, образуваха се твърди буци и бързо отвяваният от вятъра сняг се задържаше само в браздите и вдлъбнатините. Точно там Бореас търсеше отпечатъците от подковите на враната кобила. Изискваше се голямо внимание, за да не изгуби следите, особено сега, когато разнасящият се от сребърната кутийка глас беше спрял да дава съвети и указания.