Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 241
Анджей Сапковски
Не беше минал и час, а около дупката вече лежаха повече от петдесет зеленикаво-ивичести риби с кървавочервени плавници. Госта беше наловил повече костури, отколкото му трябваха, но рибарската еуфория не му позволяваше да спре. В края на краищата можеше да раздаде рибата на съседите си.
Тогава чу продължително цвилене и вдигна глава. На брега на езерото стоеше красив черен кон, от ноздрите му излизаше пара. Лицето на ездача в ондатрова шуба беше скрито под шал.
Госта преглътна. Беше късно да бяга. Но той се надяваше, че ездачът няма да се осмели да стъпи с коня върху тънкия лед.
Той продължаваше машинално да подръпва въдицата, на куката се беше закачил поредният костур. Рибарят го измъкна, откачи го и го хвърли на леда. С периферното си зрение видя как конникът скочи от седлото, хвърли поводите върху един храст и тръгна към него, стъпвайки внимателно по хлъзгавия лед. Костурът пляскаше с плавници, мърдаше хрилете си. Госта стана и се наведе към секача за лед: при необходимост можеше да го използва за оръжие.
— Не се бой.
Ездачът беше момиче. Сега, когато беше свалила шала си, той видя лицето й, обезобразено от чудовищен белег. На гърба си носеше меч — над рамото й стърчеше великолепно изработената му дръжка.
— Нищо лошо няма да ти сторя — тихо каза момичето. — Просто искам да попитам за посоката.
„Как ли пък не — помисли си Госта. — Точно така. Сега, през зимата? В студа? Кой пътува съвсем сам? Само разбойниците. Или куриерите.“
— Тази местност ли се нарича Мил Трахта?
— Ами… — измънка той, гледайки в черната вода, която се плискаше в дупката. — Мил Трахта е. Само че ние я наричаме Стоезерие.
— А езерото Тарн Мира? Чувал ли си за него?
— Всички го знаят. — Той погледна изплашено към момичето. — Въпреки че тук го наричаме Бездната. Омагьосаното езеро. Страшната дълбина. Там живеят русалки. А в древните омагьосани руини живеят духове.
Той видя как блеснаха зелените й очи.
— Там има руини? А може би и кула?
— Каква ти кула? — не сдържа усмивката си той. — Камък върху камък, натъркаляни камъни, обрасли с трева. Купчина отломки…
Костурът спря да пляска, само мърдаше с хриле сред шарените си ивичести събратя. Девойката го гледаше замислено.
— Смърт върху леда — каза тя най-накрая. — В нея има нещо очарователно.
— А?
— И далеч ли е езерото с руините? Накъде трябва да тръгна?
Той й каза. Показа й. Даже й го нарисува на леда с острия ръб на секача. Тя кимаше и всичко запомняше. Кобилата на брега на езерото биеше с копита в замръзналата земя, пръхтеше и изпускаше пара от ноздрите си.
Той проследи с поглед как девойката се отдалечава по западния бряг на езерото и в галоп препуска по хребета на склона, на фона на безлистните елши и брези, към изумителната приказна гора, която студът беше украсил с глазура от скреж. Враната кобила се движеше с неописуемо изящество и грация, бързо и в същото време леко, ударите на копитата в замръзналата почва едва се чуваха; от клоните, които закачаше по пътя си, леко се сипеха сребристи снежинки. Сякаш из блестящата и застинала в студа приказна гора препускаше не обикновен, а приказен кон, кон-призрак.