Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 228

Висогота мълчеше.

— А тя — продължи Цири — се наведе и ме погледна в очите. Веднага почувствах нещо. Нещо странно. Нещо сякаш изхрущя в тила ми, заболя ме. Ушите ми забучаха. Пред очите ми изведнъж стана много светло… Нещо проникна в мен, отвратително и хлъзгаво… Беше ми познато. Йенефер ми го беше показвала в храма… Но не исках да го позволявам на тази жена… Затова просто изтръгнах онова, с което ме проучваше, отблъснах го и го изхвърлих от мен с всичката сила, на която бях способна. А високата жена се преви и се олюля, сякаш беше получила удар с юмрук, направи две крачки назад… И от носа й потече кръв. От двете й ноздри.

Висогота мълчеше.

— А аз — Цири вдигна глава — разбрах, какво се е случило. Изведнъж почувствах в себе си Силата, която бях изгубила там, в пустинята Корат. От която се бях отказала. След това не можех да черпя от нея, не можех да я ползвам. А тя, тази жена, ми върна Силата и сякаш ми сложи оръжие в ръката. Това беше моят шанс.

* * *

Кена отстъпи и тежко се отпусна на пясъка, олюлявайки се и опипвайки почвата около себе си като пияна. Кръвта от носа й се стичаше по брадата и шията й.

— Какво стана? — Андрес Виерни скочи, но веднага се хвана с двете ръце за главата, отвори уста и от гърлото му излезе хриптене. Погледна с широко отворени очи към Стигварт, но от носа и ушите на пирата също течеше кръв, а погледът му се замъгляваше. Андрес падна на колене, гледайки към Нератин Цека, който стоеше отстрани и спокойно ги наблюдаваше.

— Нера… тин… Помогни…

Цека не помръдна. Той гледаше момичето. Тя обърна глава и той се олюля.

— Недей. Аз съм на твоя страна — бързо я предупреди той. — Искам да ти помогна. Дай да срежа въжето… Ето, вземи ножа, сама ще си разрежеш нашийника. Аз ще доведа конете.

— Цека… — едва успя да произнесе Андрес Виерни. — Ах ти, предател…

Момичето го удари с поглед, той падна върху лежащия неподвижно Стигварт и се сви като зародиш в майчината утроба. Кена все още не можеше да стане. Гъсти капки кръв падаха върху гърдите и корема й.

— Тревога! — извика внезапно появилата се между къщите Хлое Щиц, изпускайки от ръката си едно овнешко ребро. — Трево-о-ога! Силифант! Скелен! Момичето бяга!

Цири вече беше на седлото. И държеше в ръката си меча.

— Иехууу, Келпи!

— Трево-о-ога!

Кена дращеше с пръсти по пясъка. Не можеше да се изправи. Краката не я слушаха, усещаше ги като дървени. „Псионичка — помисли си тя. — Попаднах на суперпсионичка. Момичето е десетки пъти по-силно от мен… Добре, че не ме уби… Истинско чудо е, че още не съм изгубила съзнание.“

Откъм къщите вече тичаха хора, най-отпред — Ола Харшейм, Берт Бригден и Тил Ехрад. Към площада бягаха и пазачите от портата, Дакре Силифант и Бореас Мун. Цири се обърна, изпищя и препусна в галоп към реката. Но и оттам се задаваха въоръжени хора.

Скелен и Бонхарт изскочиха от къщата. Бонхарт държеше меч в ръката си. Нератин Цека извика, връхлетя върху тях с коня си и ги повали и двамата. След това от седлото се метна върху Бонхарт и го притисна към земята. Риенс изскочи на прага и се огледа объркано.