Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 13

Цири се чувстваше значително по-добре, но за учудване и удоволствие на Висогота кой знае защо изобщо не отваряше дума за тръгване. Извеждаше от обора кобилата Келпи — Висогота знаеше, че при нордлингите думата „келпи“ означава морщинец, ужасяващо морско същество, което, ако се вярва на мълвата, е способно да приема облик на красив жребец, делфин, и дори на прекрасна жена, макар че обикновено изглежда като купчина бурени. Цири оседлаваше кобилата и обикаляше няколко пъти двора около колибата, след което Келпи се връщаше в обора да прави компания на козата, а Цири влизаше в колибата да прави компания на Висогота. Даже му помагаше — най-вероятно от скука — в обработката на кожите. Докато той сортираше нутриите по размери и оттенъци, тя разпаряше кожите на ондатрите от гръбнака до корема. Пръстите й бяха страшно ловки.

Именно по време на това занимание започна много странен разговор между тях.

* * *

— Не знаеш коя съм аз. Дори не се досещаш коя съм.

Цири повтори това банално твърдение неколкократно и по този начин предизвика у него леко раздразнение. Разбира се, тя не можеше да се досети по вида му, че е така — щеше да е обидно за него да издаде чувствата си пред такава сополанка. Не, той не можеше да допусне това, но не можеше и да издаде разкъсващото го любопитство.

Любопитството му общо взето беше неоснователно, защото по принцип той спокойно би могъл да се досети коя е тя. По време на юношеството на Висогота младежките банди също не бяха рядкост. Нямаше как изминалите години да са намалили магнетичната сила, привличаща в такива шайки младоци, жадуващи приключения и силни усещания, които често водят до гибел. За сополанковците, хвалещи се с белезите по лицата си, можеше да се каже, че са имали голям късмет, защото онези с по-малко късмет ги очакваха изтезания, бесило или кол.

Да, от времето на Висогота се беше променило само едно нещо — еманципацията настъпваше. Към такива банди биваха привличани не само юноши, но и откачени девойки, предпочитащи коня, меча и приключенията пред плетивото, къделята и чакането на сватовници.

Разбира се, Висогота не й каза това направо. А отговори уклончиво. Но така, че да й даде да разбере, че е наясно по въпроса. Да й даде да разбере, че ако някой тук е загадка, то това не е тя — по чудо измъкнала се от потерята малолетна престъпница от банда на малолетни престъпници. Обезобразена сополанка, опитваща се да се обкръжи с ореола на тайнственост.

— Не знаеш коя съм. Но не се бой. Скоро ще си тръгна. Няма да те подлагам на опасност.

Това вече дойде в повече на Висогота.

— Не ме заплашва никаква опасност — каза той сухо. — А и какво би могло да ме заплашва? Дори и преследвачите да се появят тук, в което се съмнявам, какво лошо могат да ми направят? Да, оказването на помощ на избягал престъпник се наказва, но това не се отнася за отшелниците, защото те са неосведомени за светските дела. Мое право е да приемам всеки, който попадне в моята обител. Правилно го рече, че не знам коя си. Откъде да знам аз, отшелникът, коя си, какви си ги надробила и за какво те преследва законът? А и какъв закон? Всъщност аз дори не знам кои закони действат в този район и под чия юрисдикция е той. И това не ме интересува. Аз съм отшелник.