Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 11

— Къде е седлото ми? Чула? Юздата?

— Тук.

Той не протестираше, не правеше забележки, не изказваше мнението си. Просто мълчеше, подпирайки се на тояжката си. Не се помръдна, когато Цири застена, опитвайки се да вдигне седлото, не потрепна, когато тя се олюля под тежестта и със силен стон се стовари на застлания със слама глинен под. Не се приближи, не й помогна да стане. Просто гледаше внимателно.

— Е, да — процеди тя през стиснатите си зъби, отблъсквайки кобилата, която се опитваше да напъха носа си под яката й. — Всичко е ясно. Но аз трябва да се махам оттук, по дяволите. Просто трябва!

— Къде? — попита той студено.

Тя опипа лицето си, като продължаваше да седи на сламата до изпуснатото седло.

— Колкото се може по-надалеч.

Той кимна, сякаш отговорът го е задоволил, направил е всичко ясно и не е оставил място за никакви съмнения. Цири се изправи с усилие. Дори не се опита да се наведе за седлото и юздата. Само провери дали в коритото на кобилата има сено и овес, а после се зае да бърше гърба и хълбоците й с наръч слама. Висогота чакаше безмълвно и дочака. Девойката, пребледняла като платно, се олюля и залитна към стълба, поддържащ покрива. Без да каже каквото и да било, Висогота й подаде тояжката.

— Нищо ми няма. Само…

— Само ти се зави свят, защото си болна и слаба като новородено. Да се връщаме. Трябва да легнеш.

* * *

По залез-слънце, след като беше спала няколко часа, Цири излезе отново. В този момент Висогота се връщаше от реката и двамата се срещнаха около живия плет от къпинови храсти.

— Не се отдалечавай твърде далеч от къщата — изрече той рязко. — Първо, доста си отслабнала…

— Чувствам се по-добре.

— Второ, това е опасно. Наоколо има огромно тресавище, безкрайно поле от тръстика. Не знаеш пътеките, може да се заблудиш или да потънеш.

— А ти — тя посочи чувала, който той носеше, — разбира се, знаеш пътеките. И дори не се отдалечаваш много по тях, значи блатото не е чак толкова голямо. Щавиш кожи, за да живееш, ясно. Келпи, моята кобила, има овес, а наоколо не се виждат поля. Ядем кокошки и каша. И хляб. Истински хляб — такъв няма да получиш от трапер. Значи наблизо има село.

— Желязна логика — съгласи се той спокойно. — Наистина получавам провизии от близкото село. Най-близкото, но то съвсем не е наблизо, накрая на блатото. Блатото е свързано с река. Разменям кожите срещу храна, която ми карат с лодка — хляб, каша, брашно, сирене, понякога заек или кокошка. Понякога ми носят новини.

Не дочака въпрос, затова продължи:

— Конни отряди от потерята вече на два пъти са идвали в селото. Първия път са предупредили никой да не те укрива, заплашили са ги с клане и опожаряване, ако те хванат в селото. Втория път са обещали награда — за този, който намери трупа ти. Преследвачите ти са убедени, че лежиш мъртва в гората, в някоя яма или дере.

— И няма да се успокоят, докато не намерят трупа ми — промърмори тя. — Добре знам това. Трябва им доказателство, че съм умряла. Без такова доказателство няма да се откажат. Ще търсят навсякъде. И в края на краищата ще се доберат и дотук…