Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 27

В същия миг Чейс застана между двете жени. Дръпна Ивлин към себе си и улови ръцете й.

— Ивлин, недей! Аз ще се погрижа. Ще поговоря с нея. Просто се прибери у дома. Моля те. — Той погледна близнаците. — Филип, Каси! Хайде, заведете майка си у дома. Ще дойда по-късно.

Близнаците хванаха Ивлин за ръцете и я отведоха. Но щом доближиха тяхната кола, тя се обърна и изпищя:

— Не позволявай на тази кучка да те баламосва, Чейс. Ще те омотае, както направи с Ричард.

Миранда отстъпи назад колебливо, тя почувства физическа болка от ефекта на това обвинение. Усети как вратата зад гърба й се отваря, тя се улови за нея, за да не падне. Студеното ковано желязо изглежда беше единственото твърдо нещо, на което можеше да се опре, за да спаси живота си. Внезапното изскърцване на пантите на вратата прониза обзелото я объркване. Разбра, че се намира сред съзвездие от маргаритки и че другите са си отишли. Единствените хора в гробището бяха тя и Чейс Тримейн.

Той я наблюдаваше. Стоеше няколко крачки встрани, сякаш не смееше да я доближи. Сякаш беше някакво опасно животно. Тя виждаше подозрението в тъмните му очи, напрежението в позата му. Колко аристократичен вид имаше днес в смолисточерния си костюм, така далечен, така недостижим. Сакото подчертаваше широките му рамене и тясна талия. Разбира се, беше по поръчка. Един истински Тримейн не би и погледнал някой парцал. Въпреки това, й беше трудно да повярва, че този мъж с цигански очи и катранена коса е от рода Тримейн.

В продължение на цяла година тя често насочваше поглед към портретите в издателството. Висяха на стената срещу бюрото й, пет поколения Тримейн, всичките червендалести и синеоки. Портретът на синеокия Ричард чудесно се вписваше. Портретът на Чейс Тримейн, поставен на същата тази стена, би изглеждал като грешка.

— Защо дойдохте, госпожице Уд? — попита той.

Тя вдигна брадичка…

— Защо да не дойда?

— Не е подходящо, най-меко казано.

— Напротив, много е подходящо. Аз го обичах. Ние бяхме… ние бяхме приятели.

— Приятели? — Гласът му изтъня от присмех и недоверие. — Така ли го наричате?

— Вие нищо не знаете.

— Знам, че сте били повече от приятели. Как да наречем връзката ви, госпожице Уд? Любовна афера? Романтична история?

— Спрете!

— Кратко горещо търкулване върху ложето на шефа.

— Спрете, по дяволите! Не беше така.

— Не, разбира се, че не. Вие сте били просто приятели.

— Добре, добре… — Тя извърна поглед, за да не види той сълзите й. Тихо додаде: — Бяхме любовници.

— Най-после. Изрекохте го.

— И приятели, най-вече приятели. Как ми се иска да бяхме останали само приятели.

— На мен също. Поне щеше още да е жив.

Тя настръхна. Обърна се отново към него и каза:

— Аз не съм го убила.

Той въздъхна.

— Разбира се, че не сте вие.

— Той беше вече мъртъв. Аз го намерих.

— Във вашата къща, във вашето легло.

— Да, в моето легло.

— Вижте, госпожице Уд. Не съм нито съдия, нито съдебен заседател. Не си хабете думите за мен. Тук съм само, за да ви кажа да стоите настрана от семейството. На Ивлин и без това й е много тежко. Няма нужда непрекъснато да й напомняте за това. Ако е необходимо, ще вземем заповед за задържане, за да ви държим настрана. Един погрешен ход и отново ще се върнете в затвора. Където ви е мястото.