Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 25

Тя се заизкачва по алеята.

Едва когато стигна входната площадка, забеляза злокобните думи, които някой беше изписал със сапун на предния прозорец. Тя се спря, попарена от жестокото послание.

Убиец.

Внезапно я обхвана ярост и с ръкава си изтърка стъклото. Кой може да напише такова ужасно нещо? Разбира се, никой от съседите й. Или някакви хлапета. Да, сигурно са те. Банда пънкари. Или хората, които идват тук за лятото.

Сякаш това й помагаше да го забрави. Никой не се интересуваше от мнението на летовниците. Но онези, които живееха на острова през цялата година, именно тяхното мнение беше от значение. Те са хората, с които се среща всеки ден.

Тя се спря пред входната врата, сякаш се страхуваше да влезе. Най-накрая посегна към топката и влезе. За нейно облекчение, вътре всичко изглеждаше в ред, както трябва да е. В края на масата лежеше сметка от фирмата за чистене по домовете. Поръчката гласеше „Пълно почистване. Да се обърне внимание на спалнята. Да се отстранят петната“. Поръчката беше подписана от нейния съсед господин Ланцо, Бог да го поживи. Тя бавно тръгна да оглежда стаите. Погледна в кухнята, банята и стаята за гости. Собствената си спалня остави за накрая, защото й беше най-трудно да влезе там. Застана на вратата, оглеждайки оправеното легло, излъскания под и безупречния килим. Нямаше никакви следи от убийство или смърт. Просто една слънчева спалня с обикновени мебели, характерни за фермерските къщи. Тя стоеше там и наблюдаваше всичко, дори не трепна, когато във всекидневната стая иззвъня телефонът. След малко звъненето престана.

Тя влезе в спалнята и седна на леглото. Това, което беше видяла тук, сега изглеждаше като лош сън. Помисли си: „Ако се концентрирам достатъчно силно, ще се събудя. Ще разбера, че е било кошмар“. После се взря в пода и до крака на леглото в дъбовите дъски видя кафяво петно.

Тутакси стана и излезе от стаята.

Тъкмо влизаше във всекидневната, когато телефонът отново иззвъня. Тя несъзнателно вдигна слушалката.

— Ало?

— Лизи Бордън взе сатър и направи на свойто мамче четирийсет хър-хър. После се обърна и на татко си четирийсет и едно хър-хър върна!

Миранда изтърва слушалката. Ужасена отстъпи назад, не откъсвайки поглед от висящата слушалка. Онзи, който се обади, се смееше. Тя чуваше жестокия по детски кикот. Пристъпи напред, грабна слушалката и с трясък я постави върху телефона.

Той отново иззвъня.

Тя вдигна.

— Лизи Бордън взе сатър…

— Стига! — изпищя Миранда. — Оставете ме на мира!

Тя затвори и телефонът отново иззвъня.

Този път не отговори. Обляна в сълзи, изтича в градината през кухненската врата. Там се строполи на моравата. Над главата й зацвъртяха птици. Във въздуха се носеше миризмата на мека почва и цветя. Тя зарови лице в тревата и заплака.

Вътре телефонът не спираше да звъни.

Четвърта глава

Миранда стоеше незабележима и сама пред вратата на гробището. През извитата ограда от ковано желязо виждаше близките на починалия, събрани около прясно изкопания гроб. Имаше много хора, както подобава на уважаван от обществото член. „Уважаван, може би“, помисли тя. „Но дали го обичаха?“ Някой изобщо, в това число и съпругата му, дали го обичаше истински? „Мислех, че го обичам. Някога…“