Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 28

— Всички сте еднакви — рече тя. — И вие Тримейн, и Деболт. Всички сте направени от фина мая. Не като нас останалите, които можем да бъдем изтрити и захвърлени, където ни е мястото.

— Не става въпрос от каква мая сме замесени. Става дума за хладнокръвно убийство. — Той пристъпи към нея. Тя не се помръдна. Не можеше, гърбът й опираше във вратата. — Какво точно се случи? — попита той и се приближи още. — Да не би Ричард да е нарушил някой свещен обет? Да не би да е отказал да напусне съпругата си? Или просто е дошъл умът му и е решил да скъса?

— Не това се случи.

— А какво?

— Аз го зарязах.

Чейс се взря в нея, по всяка бръчица на лицето му се четеше скептицизъм.

— Защо?

— Защото всичко свърши. Всичко между нас беше грешка. Аз исках да се измъкна. Вече бях напуснала вестника.

— Той ви уволни?

— Аз напуснах. Погледнете в папките, господин Тримейн. Ще откриете моята оставка. С дата отпреди две седмици. Имах намерение да напусна острова. И да отида някъде, където нямаше да се налага да го виждам всеки ден. Някъде, където нямаше непрекъснато да ми се напомня каква бъркотия сътворих.

— Къде щяхте да заминете?

— Нямаше значение. Просто надалеч. — Тя извърна поглед към надгробните камъни. Далеч зад гробището се стелеше морето. Тя го съзираше между дърветата. — Израснах само на петдесет мили оттук. Точно отсреща. Този залив е моят дом. Винаги съм го обичала. Но единственото нещо, което успях да измисля, беше да се махна. — Тя се обърна към него. — Вече се бях освободила от него. Бях на половината път към щастието. Защо да убивам Ричард?

— Защо той беше във вашата къща?

— Настояваше да ме види. Аз не желаех да го виждам. Затова излязох и тръгнах да се поразходя. Когато се върнах, го намерих.

— Да, чух вашата версия. Разказът ви е, ако не друго, то последователен. И логичен.

— И съдържа истината.

— Истина, измислица. — Той сви рамене. — Във вашия случай всичко се смесва, не е ли така?

Той внезапно се обърна и тръгна нагоре по алеята на гробището.

— Ами ако всичко това е истината? — извика след него тя.

— Стойте настрана от семейството, госпожице Уд! — извика през рамо Чейс. — Или ще се наложи да се обадя на Лорн Тибетс.

— Един момент, приемете варианта, че не съм го убила аз. Някой друг го е направил.

Той продължаваше да се отдалечава.

— Може би е някой, когото познавате! — извика тя. — Помислете за това! Или вече знаете, но искате аз да понеса вината? Кажете ми, господин Тримейн! Кой, всъщност, уби брат ви!

При тези думи Чейс внезапно спря. Знаеше, че трябва да продължи да върви. Знаеше, че е грешка да води с тази жена този ненормален диалог. Наистина беше ненормален или по-скоро тя беше ненормална. Но той не можеше да си тръгне, още не. Думите, които току-що изрече, отвориха прекалено много ужасяващи възможности. Той бавно се обърна към нея. Тя стоеше абсолютно неподвижна с поглед, втренчен в него. Следобедното слънце обливаше косите й с медена светлина. Тази красива коса сякаш скриваше лицето й. Тя изглеждаше учудващо крехка в черната рокля, сякаш силният повей щеше да я отвее.