Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 26
Тес Геритсън
Преподобният Маринър едва мънкаше. Думите му се губеха в шумоленето на люляковите клони над главата й. Тя се напрягаше да ги чуе.
— Любящ съпруг… винаги ще ни липсва… жестока трагедия… Боже, прости…
Прости.
Тя прошепна думата, сякаш беше молитва някой да я измъкне от прокобата на вината. Но кой би простил на нея?
Със сигурност не скърбящите.
Тя разпозна почти всички лица там. Сред тях бяха съседите й, колегите от вестника, приятелите й. „Считай ги за бивши приятели“, помисли си тя с горчивина. Имаше и такива, които бяха прекалено надути, за да се запознаят с нея и се движеха в други социални кръгове, до които Миранда никога не е имала достъп.
Видя суровия Ноа Деболт, бащата на Ивлин, чиито очи обаче бяха сухи. Там беше и Форест Мейхю, президент на местната банка, облечен в служебния си сив костюм и вратовръзка. Съвсем различна и своеобразна изглеждаше госпожица Лайла Сейнт Джон, местното цвете, която на древната си възраст седемдесет и четири изглеждаше като студено пушена риба. И разбира се, семейство Тримейн, изправени до отворения гроб, представляваха трагична картина. Ивлин стоеше между сина си и Чейс Тримейн и сякаш имаше нужда от подкрепата и на двамата мъже. Дъщеря й Каси стоеше по-настрани, едва ли не нарочно. Прасковената й рокля на цветя шокиращо контрастираше на фона на сивите и черни облекла край нея.
Да, Миранда познаваше всички. И те я познаваха.
По право и тя трябваше да е до тях. Някога беше приятелка на Ричард, дължеше му едно последно „Сбогом“. Трябваше да последва сърцето си, да вървят по дяволите последиците. Но не й достигаше смелост.
Като самотен и безмълвен изгнаник остана в периферията да наблюдава как спускат тялото на мъжа, който някога й беше любовник, в последните му жилище.
Тя все още беше там, когато церемонията приключи и гостите започнаха бавно да се придвижват в компактна процесия през вратите на гробището. Видя стреснатите им погледи, чу въздишките им, шепота им. „Вижте, това е тя“. Тя спокойно посрещна погледите им. Бягството й би било проява на страхливост. „Може и да не съм смела, помисли си тя, но не съм страхливец.“ Повечето хора бързо се изтеглиха като извръщаха очи. Само госпожица Лайла Сейнт Джон отвърна на погледа на Миранда с поглед, който не беше нито приятелски, нито неприятелски. Беше просто замислен. За миг на Миранда й се стори, че в търсещия й поглед забеляза лека усмивка, но госпожица Сейнт Джон също отмина.
Рязко вдишване накара Миранда да се обърне. Семейство Тримейн се беше спряло до вратите. Ивлин бавно вдигна ръка и я насочи към Миранда.
— Нямаш право — прошепна тя, — нямаш никакво право да стоиш тук.
— Мамо, остави — дръпна я Филип за ръка. — Да се прибираме у дома.
— Мястото й не е тук.
— Мамо…
—
