Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 24

— Но аз нямам приятели с толкова пари. Никой, който да отдели сто хиляди долара.

— Е, някой откупва гаранцията. Съветът ми е да не гледате зъбите на харизан кон.

— Само ако знаех кой е той…

— Преведени са чрез адвокат от Бостън, който твърди, че клиентът му желае да остане анонимен.

— Защо?

— Може би дарителят се смущава.

„Че помага на една убийца“, помисли си тя.

— Това е негово или нейно право да остане в анонимност. Казвам ви, приемете жеста. Алтернативата е да останете в затвора, който не е най-удобното място за живеене.

Тя въздъхна дълбоко.

— Не, не е.

Всъщност в тази килия беше ужасно голо и мрачно. През последната седмица тя само съзерцаваше прозореца с единственото желание да се разходи край морето.

Или да се нахрани прилично. Или просто да усети слънчевата топлина по лицето си. Сега всичко това изглеждаше изпълнимо.

— Бих искала да знам на кого да благодаря — тихо каза тя.

— Не е възможно, Миранда. Казвам ви, просто приемете услугата. — Той затвори куфарчето си.

Изведнъж тя се подразни от него, от това хлапе, току-що навлязло в живота, и така елегантно и изтупано в сивия си костюм.

— Всичко е уредено. Можете да излезете днес следобед. Във вашата къща ли ще останете?

Тя замълча, потрепервайки при спомена за тялото на Ричард върху леглото. Къщата вече беше почистена. Акт на внимание от службата за чистене по домовете. Съседът й господин Ланцо го беше уредил. Каза й, че сега всичко изглежда чудесно. Сякаш нищо не се е случило в тази спалня. Няма никакви признаци на насилие. Само в спомените й.

Но къде другаде да отиде?

Тя кимна.

— Предполагам, че ще си ида у дома.

— Нали знаете правилата? Не напускайте областта. Най-далечната точка, до която можете да стигнете, е Бейс Харбър. Дръжте връзка непрекъснато. И не обсъждайте, повтарям, не обсъждайте с никого случая. И без това задачата ми не е лесна.

— А и ние не бихме искали да обременяваме способностите ви, нали? — под сурдинка каза тя.

Изглежда той не чу коментара. Или вероятно съзнателно не му обърна внимание. Излезе от килията, обърна се и се взря в нея.

— Все още можем да опитаме да се договорим за оправдателна присъда.

Тя го погледна право в очите.

— Не.

— По този начин можем да ограничим лошите последствия. Можете да напуснете това място след десет години, вместо след двайсет.

— Аз не съм го убила.

Действително през целия следобед, докато седеше в мрачната килия и чакаше документите за освобождаване, тя мислеше върху тази алтернатива. Но още щом излезе от сградата и тръгна като свободен човек под слънцето, всякакви мисли за изтъргуване дори на десет години от живота й й изглеждаха немислими. Тя стоеше на тротоара и се взираше в небето, вдишвайки най-сладкия въздух, който някога беше дишала.

Реши да извърви пеша разстоянието от една миля до къщата си.

Когато отдалеч забеляза предния двор, бузите й бяха румени и изпитваше приятна умора в мускулите си. Къщата изглеждаше, както обикновено, дървена къща с подравнена ливадка, която очевидно някой беше полял, докато тя отсъстваше, тухлена алея, жив плет от храсти с хортензии в бели пухкави облаци от цветове. Неголяма къща, но си беше нейна.