Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 23
Тес Геритсън
Логиката и доказателствата диктуваха, че Миранда Уд е убиецът. Защо му беше толкова трудно да повярва в това?
Съмненията го обзеха преди седмица в коридора на полицейското управление. Той беше свидетел на разпита, когато тя отричаше и даваше неубедителни обяснения. Не се подведе. Но когато се срещна лице в лице с нея в коридора и тя го погледна право в очите, той усети първите признаци на съмнението. Дали една убийца би посрещнала погледа му така твърдо? Дали би се изправила пред обвинителя си толкова смело? Дори когато се появи Ивлин, Миранда не се сви в черупката си. Напротив, изрече неочакваното. „Той ви обичаше. Искам да знаете това.“ От всичко, което една убийца може да изрече, тези думи изглеждаха най-озадачаващи. Беше акт на учтивост, искрен опит да утеши вдовицата. Можеше просто да отмине и да остави Ивлин в скръбта й. Но Миранда се опита да се доближи до нея в знак на жалост.
Чейс не разбираше.
— Няма спор, че тежестта на доказателствата е срещу нея — каза Тибетс. — Очевидно така смята съдията. Само вземете за пример гаранцията, която отсъди. Той знае, че тя никога не може да събере толкова пари в брой. Значи, скоро няма да излезе. Освен ако някъде не е скрила някой богат чичо.
— Едва ли — отбеляза Ивлин. — Жените като нея произлизат от низшето общество.
„Низшето общество“ — помисли си Чейс. Тоест, бедни. Но не боклуци. Той видя това от другата страна на еднопосочното огледало. Боклуците бяха евтини, лесно се огъваха и купуваха. Миранда Уд не беше такава.
На автомобилната алея спря кола с надпис „Полиция на остров Шепърдс“. Тибетс въздъхна.
— Боже, те просто не могат да ме оставят на мира. Дори в почивния ми ден.
Показа се Елис Снайп, издокаран в полицейската си униформа. Ботушите му поскърцваха по чакъла, докато се приближаваше.
— Хей, Лорн — извика той към верандата, — помислих си, че си тук.
— Събота е, Елис.
— Да, знам. Но май си навлякохме проблем.
— Ако пак е умивалникът, извикай каналджията. Ще потвърдя поръчката за услугата.
— Не… — Елис неловко погледна Ивлин. — Става дума за онази жена Миранда Уд.
Тибетс се изправи и се приближи до перилата на верандата.
— Какво става с нея?
— Нали си спомняш за гаранцията от сто хиляди долара?
— Да.
— Ами, някой я е платил.
— Какво?
— Някой я е платил. Току-що получихме заповед да я освободим.
На верандата настъпи тишина. После Ивлин рече с нисък глас, гарниран със злоба:
—
— Не знам — отвърна Елис. — От съда казват, че е анонимен. Чрез някакъв адвокат от Бостън. Е, какво да правим, Лорн?
Тибетс въздъхна дълбоко. Почеса се по тила и запристъпя от крак на крак. После рече:
— Съжалявам, Ивлин.
— Лорн, не можете да направите това — извика тя.
— Нямам избор. — Той се обърна към другото ченге. — Ти получи заповедта на съда, Елис. Ти я освободи.
— Не разбирам — каза Миранда като объркано се взираше в адвоката си. — Кой би направил такова нещо за мен?
— Очевидно някой приятел — сухо отвърна Рандъл Пелам. — Много добър приятел.
