Читать «Зимата на нашето недоволство» онлайн - страница 4

Двамата тръгнаха редом по „Брястова“ към главната.

— Все се каня да те питам. Родственик ли си на адмирал Холи?

— Да нямаш предвид адмирал Холси? — отвърна Итън. — Куп капитани имаме в рода, но за адмирал не е ставало дума.

— Чувал съм, че дядо ти командвал китобоен кораб. Сигурно затова съм се заблудил, че е бил адмирал.

— В градчета като нашето митовете с лопата да ги ринеш — рече Итън. — За рода на баща ми разправят, че навремето се занимавали с пиратство, а на майка ми — че са дошли на „Мейфлауър“.

— Итън Алън6 — каза Джои. — Боже мили, да не си му и на него роднина?

— Вероятно. Сигурно — съгласи се Итън. — Ама какъв прекрасен ден е днешният! Виждал ли си по-хубав? Та за какво се канеше да ме посетиш?

— А, да. Доколкото знам, от дванайсет до три магазинът не работи. Ще ми направиш ли два сандвича за към единайсет и половина? Ще намина да си ги взема. И шише мляко.

— Банката няма ли да затваря?

— Тя да, но аз не. Джой-бой не може да мръдне никъде. Прикован е към бумагите. В началото на такъв дълъг уикенд и куцо, и сакато тегли от сметките.

— И през ум не ми е минавало — каза Итън.

— Преди всеки дълъг уикенд е така. И за Великден, и за Деня на падналите във войните, и за Четвърти юли, и за Празника на труда. Ако ми трябва да ограбя някоя банка, ще го направя точно преди дълъг уикенд. Зеленото е подредено и чака.

— Обирали ли са те, Джои?

— Мен не, но един приятел — два пъти.

— И какво разправя той?

— Много се шубелисал. Изпълнявал всичко, което му кажели. Лежал на пода и ги оставил да си вземат каквото си искат. Парите са по-застраховани от мен, вика.

— Ще ти донеса сандвичите, като затворя. Ще ти почукам на задния вход. С какво ги искаш?

— Не се притеснявай, господин Холи. Ще притичам през уличката — един с шунка и един с кашкавал и ръжен хляб, с маруля и майонеза, плюс евентуално шише мляко и една кока-кола за след това.

— Имаме хубав салам — Маруло има, искам да кажа.

— Не, благодаря. Как върви едноличната му мафия?

— Добре, да речем.

— Дори да не обичаш тия косматковци, няма как да не се възхитиш от човек, изкарвал с количка за амбулантна търговия добитото от всеки притежаван от него парцел. Много е печен. Хората си нямат представа колко парички е натрупал. Ама май не трябва да говоря така. Един банкер не бива да приказва.

— Че ти нищо не си ми казал.

Стигнаха до ъгъла, където „Брястова“ се включва косо в главната. И по навик спряха и се извърнаха да погледнат превърнатия в купчини розови тухли и мазилка едновремешен хотел „Бей“, на чието място щяха да строят нов магазин на „Улуъртс“. В ранното утро боядисаният в жълто булдозер и големият кран, с който засилваха топуза, дебнеха като смълчани хищници.

— Открай време ми е мерак да засиля тая стоманена сфера и стената да рухне пред нея. Сигурно е голям кеф — каза Джои.

— Нагледах се на падащи стени из Франция — отвърна Итън.

— Ами да! Името ти нали го има на оня паметник на пристанището.