Читать «Зимата на нашето недоволство» онлайн - страница 5

— Успели ли са да хванат ония, дето се опитали да ограбят приятеля ти? — Итън бе убеден, че приятелят е самият Джои. Всеки би се досетил.

— Разбира се. Излавят ги като мишки. Добре, че обирджиите са тъпи. Ако Джой-бой напише наръчник за обиране на банки, ченгетата няма никого повече да спипат.

— Как стават тия работи? — засмя се Итън.

— Имам си достъп до сведения, господин Холи. Чета какво пише по вестниците. А и един стар приятел е бивше ченге. Искаш ли да чуеш лекцията за два долара?

— Отрежи ми колкото за долар и половина. Трябва да отворя магазина все пак.

— Дами и господа — подхвана Джои, — тази сутрин възнамерявам… Не, чакай по-кратко! Как ловят обирачите на банки? Първо — по досието, ако са те задържали дотогава за нещо. Второ — сбиват се за плячката и някой ги издава. Трето — женските. Не могат да седят мирно и да не ги закачат, а това се връзва с четвъртото — харчат като луди. Гледаш само кой отскоро е започнал да хвърля пари и го гепваш.

— Какъв тогава е препоръчаният от вас, сър професор, метод?

— Прост като фасул. Правиш точно обратното. Не обираш банка, ако са те задържали или регистрирали за нещо. И никакви съдружници — правиш го сам и не казваш на никого. Забравяш за женските. И не харчиш. Скриваш плячката някъде, ако трябва — за няколко години. И едва след като ти потрябва да имаш пари у себе си, почваш малко по малко да дърпаш и да инвестираш. Никакво показно харчене.

— Ами ако го разпознаят крадеца?

— Кой ще ти го познае, ако има маска на лицето и не говори? Не си ли чел свидетелски показания? Откачена работа. Моят приятел полицаят разправя, че колчем го слагали в редицата за разпознаване, сума ти пъти него го посочвали. Да ми изсъхнат очите, ако не е тоя, разправяли. За долар и половина — толкова.

Итън бръкна в джоба си.

— Ще ти остана длъжник.

— Ще си го взема под формата на сандвичи — отвърна Джои.

Двамата прекосиха главната и навлязоха в тясната уличка, излизаща под прав ъгъл от нея. Джои влезе във „Фърст Нашънъл Банк“ през задния вход от неговата страна на уличката, а Итън отключи отсрещната задна врата на „Маруло: плодове и бакалски деликатеси“ на отсрещната страна.

— С шунка и кашкавал ли? — провикна се.

— И с ръжен хляб, с маруля и майонеза.

В склада, който гледаше към уличката, се процеждаше слаба светлина, посивяла от прашния прозорец с решетка. Итън поспря в сумрачното помещение, чиито лавици до тавана бяха пълни с кашони и каси консервирани плодове, зеленчуци, риба, меса и сирена. Подуши за мишки сред изначалните миризми на брашно, сушен боб и грах, хартиено-мастиления аромат на опаковките с корнфлейкс, плътната вкиснатост от сирената и саламите, вонята на шунка и бекон и ферментиращите обрезки от зеле, маруля и зеленище на ряпа от сребристите кофи за боклук до задната врата. Едва след като не долови ръждивия мускус от мишки, отвори повторно входа към уличката и изтъркаля боклукчийските кофи навън. Някаква сива котка направи опит да се шмугне в склада, но успя да я прогони.

— Само ти липсваш — рече на животното. — За котараците има безплатни мишки и плъхове, ама ти само от саламите искаш да гризеш. Чупка! Не ме ли чу — чупка! — Приседналата котка ближеше извита розова лапичка, но след второто „чупка“ си вдигна чукалата и издрапа по тарабите зад банката. — Я, каква вълшебна думичка — каза на глас Итън. Върна се в склада и затвори вратата след себе си.