Читать «Зимата на нашето недоволство» онлайн - страница 6

Сега през прашното помещение до крилатата врата към бакалницата — но като минаваше покрай кабинката на тоалетната чу шепота на църцореща вода. Отвори шперплатовата врата, запали лампата и пусна сифона. После отвори широко голямата врата с прозорче от армирано стъкло и ритна отдолу й дървения клин, та да не се затваря.

От спуснатите зад големите витрини завеси магазинът изглеждаше зеленикав. И пак стелажи до тавана, подредени старателно с бляскави храни в консерви и буркани — истинска библиотека за стомаха. От едната страна: тезгях, каса, торбички, връв и онова славно устройство от неръждавейка и бял емайл — хладилният шкаф, в който компресорът си шепнеше нещо. Итън щракна ключ и окъпа студените колбаси, сирена, наденици, котлети, пържоли и риба в студено синкаво неоново сияние. Магазинът се изпълни с отразена катедрална светлина — разсеяна светлина, като в катедралата в Шартр. Итън се спря възхитен пред органовите тръби от доматени консерви, параклисите от горчица и маслини и стоте овални гробници със сардела.

— Умилуй и помилуй — нададе носово песнопение. — Во имя овца и мисирка и светулка куха, Господи… а-а-ми-и-н. — А вътрешно чу гласа на жена си: „Стига си се правил на палячо, пък и можеш да обидиш някого. Не върви да обиждаш хората.“

Продавач в бакалница — в бакалницата на Маруло — женен мъж с две прекрасни дечица. Кога е оставал сам, кога ще може да е сам? Клиенти по цял ден, а вечер — жената и децата.

— Само в тоалетната — каза Итън на глас. И то точно сега, преди да е отворил шлюза. О! Сумрачни, миризливи, вонливи, щурави минути — дрисливо-чудни минути. — Че чии чувства мога да засегна, бонбонче? — рече на жена си. — Тук няма никой, още по-малко нечии чувства. Сам-саменичък съм с умилуй и помилуй дотогава… докато не отворя проклетия главен вход.

От чекмедже зад тезгяха до касата извади прана престилка, разгъна я, оглади коланите, обви тънката си талия с тях и ги събра отзад. С двете ръце зад гърба си ги върза опипом на панделка.

Дългата престилка стигаше до средата на пищялите му. Вдигна свитата на чашка дясна китка с дланта нагоре и изрецитира:

— Вам думам, консервирани круши, туршии и вам, апетитки: „Веднага заранта първосвещениците със стареите и книжниците и целият синедрион направиха съвещание и Го въведоха пред съвещанието…“ Веднага заранта. Ранобудни проклетници, какво да ви разправям? И изобщо не са си губили времето. Как беше по-нататък? „А на шестия час — сиреч някъде около обед — настана тъмнина по цялата земя до деветия час. И потъмня слънцето.“ Чакай, това защо съм го запомнил ли? Ей, Богу, бая време Му е трябвало да умре — адски дълго време. — Отпусна ръка и се загледа въпросително към натоварените лавици, сякаш очакваше да му отговорят. — И ти ли вече не ми говориш, Марио-сладурано? И ти ли си от дъщерите йерусалимски? „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“, рекъл Той. „Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?“ И до ден-днешен ме потриса. Леля Дебора добре ще да ме е подковала. Но все още не е шестият час… макар да наближава.