Читать «Зимата на нашето недоволство» онлайн - страница 2

— Много ми е добре — рече. — Та кое му е празничното на Разпети петък, казваш?

— Пролет е — отвърна тя, застанала до печката.

— Пролетен петък ли?

— Сезонът на сенната хрема. Децата да не би да са станали?

— На куково лято. Мързеливи копеленца. Хайде да ги вдигнем и да им хвърлим един як бой.

— Ужасно говориш, когато се правиш на палячо. Ще си идваш ли между дванайсет и три?

— Ъ-ъ.

— Защо?

— Мацки. Вкарвам си ги тайно. Може и на Марджи да й излезе късмета.

— Виж какво, Итън, забранявам ти да говориш така. Марджи ни е добра приятелка. И ризата от гърба си е готова да ти даде.

— Стига, бе. Че откъде има тя тая риза?

— Пак започна като пилигрим.

— Бас държа, на каквото си искаш, че сме рода. И у нея сигурно тече пиратска кръв.

— Престани да се будалкаш. Направила съм ти списък. — Пъхна го във вътрешния му джоб. — Може и множко да ти се стори, но не забравяй, че през Великден има четири неработни дни… И не забравяй двете дузини яйца. Закъсняваш.

— Знам. Току-виж съм ощетил оборота на Маруло с четвърт долар. Защо са ти две дузини?

— Ще ги боядисвам. Алън и Мери-Елън специално ме помолиха. Хайде, тръгвай.

— Окей, цветенце… Но не е ли по-добре да се кача първо и да хвърля един пердах на Алън и Мери-Елън.

— Знаеш, че точно ти най-много ги глезиш, Ит.

— Сбогом, тържествен кораб — рече й, затръшна след себе си мрежестата врата и излезе в зелено-златното утро.

Извърна се да огледа красивия стар дом — дома на баща му и дядо му от боядисани в бяло талпи с ветрилообразен прозорец над предната врата, корнизи в стил Робърт Адам2 и наблюдателница на покрива. Приютен бе в зеленееща градина сред буйно напъпили стогодишни люляци с клони, дебели колкото човешка китка. Брястовете по „Елм Стрийт“3 бяха сплели върхари, а новопоникналите им листа жълтееха. Слънцето току-що бе надникнало иззад банката и се отразяваше в сребристата газова кула, подгонвайки от старото пристанище към града миризмата на водорасли и сол.

Единствената жива душа по ранната „Брястова“ — Ред Бейкър, червеният сетер на банкера господин Бейкър, пристъпваше достолепно, като от време на време спираше да подуши автографите на миналите преди него по дънерите на брястовете.

— Добро утро, сър. Казвам се Итън Алън Холи. Срещал съм ви по време на пикаене.

Ред Бейкър спря и отвърна на поздрава с бавно поклащане на пухкавата си опашка.

— Оглеждах дома си — продължи Итън. — Едно време са разбирали от строителство.

Ред наклони глава и със заден крак се пресегна да се подрапа небрежно по ребрата.

— Че какво им е пречело? Имали са пари. Китова мас от седемте морета, че и спермацет. Знаете ли какво е спермацет?

Ред почти изви, въздишайки.

— Явно не знаете. Леко, прекрасно масло с аромат на рози от черепната кухина на кашалота. Чети „Моби Дик“, куче. Друг акъл не мога да ти дам.

Сетерът надигна крак до чугунения коневръз над канавката.

Итън се извърна да си върви и подметна през рамо:

— И напиши тема по книгата. Може пък синът ми да научи нещо. Той дори не знае как да напише „спермацет“, камо ли нещо друго.