Читать «Криожега» онлайн - страница 44

После промърмори в комуникатора си:

— Код шест, Дан. Първо ниво.

След броени секунди се появи още един полицай.

— Какво има, Мичико? Хванала си поредния невръстен джебчия?

— Не съм сигурна. Може да е избягал от къщи. Така или иначе, този млад господин трябва да дойде с нас и да се обади на майка си. И да му проверим самоличността, мисля.

— Нищо работа.

Мъжът го хвана за другата ръка и Джин безпомощно тръгна с тях. Готов беше да побегне при първа възможност, но двамата го държаха здраво.

Охранителният павилион имаше големи стъклени прозорци с изглед към галерията. Вътре беше хладно, а когато вратата се затвори, настана пълна тишина, което при други обстоятелства би се харесало на Джин, но не и сега. Имаше много монитори, всичките включени, и Джин осъзна, че някои от тях предават в реално време лицата на хората, които се качват и слизат с ескалаторите. Покрай шума, навалицата и хаоса Джин не беше забелязал камерите преди. Жената го сложи да седне на един въртящ се стол. Краката му не стигаха пода.

Широкоплещестият мъж — Дан — взе светлинна писалка.

— Дай да ти видя очите, дете.

Сканиране на ретината? Червен проблясък. Джин стисна силно очи, а за всеки случай скри лице в шепи. Но беше късно, уви. Чу как мъжът сяда пред комтаблото си.

— Уплашен е, Дан — каза жената. Джин надникна през пръсти и я видя как разглежда плика, обръща го и го опипва като подарък за рожден ден. — Дали причината не се крие в този плик?

Комтаблото изпиука.

— Аха. Имаме съвпадение. Бързо стана. — Полицай Дан вдигна очи и попита: — Джин Сато ли ти е името?

— Не!

— Според системата е обявен за издирване преди повече от година.

Без да пуска ръката на Джин, жената се обърна и погледна холоекрана.

— Мили Боже! Колко ли ще се зарадва семейството му, когато им съобщим, че сме го намерили!

— Не, няма да се зарадват! Пуснете ме!

— Къде си се крил цяла година, синко? — попита загрижено полицай Дан.

— И какво е това? — попита Мичико и размаха плика с писмото.

— Не е за вас! Върнете ми го!

— Какво толкова има вътре?

— Просто писмо. Много… много лично писмо. Трябва да го занеса. За… за едни хора.

И двамата полицаи застинаха.

— Какви хора? — попита Мичико.

— Просто… хора.

— Приятели? Роднини?

В света на Джин роднините не бяха хубаво нещо.

— Не. Днес ги видях за пръв път.

— Къде ги видя?

Джин стисна устни.

— Няма адрес. Нито пощенско клеймо. Следователно няма и законова пречка да надникнем, нали? — каза Дан.

Жената кимна и му даде плика. Дан щракна сгъваема ножка и сряза плика при долния ръб, като го държеше над бюрото. Отвътре изпадна дебела пачка пари и бележка.

Толкова пари Джин не беше виждал на едно място. А ако се съдеше по ококорените физиономии на полицаите, същото важеше и за тях, още по-малко в ръцете на дете.