Читать «Криожега» онлайн - страница 42

— Изглежда… малко — каза Майлс.

— На височина — да — съгласи се Тенбъри. — Но когато те приберат вътре, вече си минал етапа, в който може да се надигнеш внезапно и да си удариш главата. Често се питам дали хората запазват някакви спомени от престоя си в камерите, но съживените, с които съм говорил, казват, че не помнят нищо. — Затвори чекмеджето и го потупа като стар приятел.

— Просто заспиваш, а после се събуждаш в бъдеще, което ти е избрал някой друг. Без сънища — съгласи се Майлс. — Затваряш очи, после ги отваряш. Като обща упойка, но трае по-дълго. — „Интимно предчувствие за смъртта и без съмнение далеч по-поносимо, ако онова със затварянето на очите не е предизвикано от иглена граната, която ти избухва в гърдите“, помисли си. Бръсна с пръсти затвореното чекмедже. — Какво ще стане с всички тези бедни замразени хора… — или „замразени бедни хора“, поправи се наум, — ако властите открият това място?

Кратка невесела усмивка раздвижи шубрака лицево окосмение.

— Е, няма да ни оставят да се разтопим и после да ни погребат. Незаконно е.

— Смята се за убийство, така ли?

— Нещо такова. Може и да не е чак предумишлено убийство, но попада в тази графа.

Значи начинанието им не беше чак толкова необмислено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Някой очевидно си беше направил сметката. Доколко обаче? Кой щеше да плати цената във вид на законова отговорност за всичките тези замразени души? Общината на Нортбридж? Някой нищо неподозиращ предприемач, решил да закупи на сметка изоставения комплекс, без да направи подробна инспекция? „Мамят смъртта и не само нея.“

— Значи в момента е незаконно. Какво ще стане, ако законът се промени?

Тенбъри вдигна рамене.

— Тогава няколко хиляди души ще са умрели спокойно и без болка, с надежда, а не в отчаяние. Няма и да разберат, че законът е бил променен. — След кратка пауза добави: — А и едва ли биха искали да се събудят в такъв свят.

— Хм, предполагам, че властите едва ли биха си направили труда да съживят всичките тези хора само за да ги уведомят, че ги чака смъртна присъда. Затваряш очи и… си оставаш така. — Имаше и по-неприятни начини да ти се случи същото. Майлс беше виждал много от тях.

— Е, аз трябва да се връщам на работа — каза Тенбъри. Не особено тънък намек, че е дошло време неканеният посетител да си тръгва. — Надявам се, че съм ти бил полезен.

— О, да. Благодаря. — Майлс тръгна след Тенбъри. Минаха през работилницата и излязоха в първия коридор. — Май е време да нахраня животинките на Джин. Обещах му да се погрижа за тях.

— Странно дете е той. Отначало мислех да го взема за чирак, но той се интересува повече от животни, отколкото от машини — каза Тенбъри и въздъхна, дали от съжаление, или от объркване Майлс не можа да прецени.

— Хм… — каза той, вперил поглед в тъмния коридор.

— Първата врата вляво — упъти го Тенбъри и предвидливо остави вратата на офиса широко отворена, докато Майлс намери пътя си на слабата светлина, която се лееше през прага. Щом стигна стълбището, тръгна покрай парапета, като броеше внимателно завоите, и от сутерена близо до столовата пое към покрива по вътрешните стълби.