Читать «Криожега» онлайн - страница 45

Дан побутна пачката и подсвирна изумено.

— Наркокръг, как мислиш? — каза Мичико. — Контрабанда на опиум?

— Нищо чудно… може да е какво ли не, за бога. Поздравления, Мичико. Няма да се учудя, ако получиш повишение заради това. — Като стрелкаше с подозрителен поглед плика, Дан чак сега се сети да извади тънки гумени ръкавици. Сложи си ги и взе бележката — половин лист тънка хартия с принтиран текст.

Прочете на глас:

— „Надяваме се, че знаете какво правите. Моля да се свържете с нас лично при първа възможност.“ — Вдигна листа към светлината. — Няма адрес, нито дата, нито име, нито подпис. Нищо. Мнооого подозрително.

Мичико се наведе да погледне Джин в очите.

— Къде срещна тези лоши хора, дете?

— Не са лоши хора. Просто… хора. Приятели на един приятел.

— Ти къде носеше всички тези пари?

— Не знаех, че са пари!

Мичико вдигна вежди и се обърна към партньора си.

— Дали казва истината?

— Най-вероятно — каза Дан. — Иначе сигурно щеше да духне с парите.

— Има логика.

— Нямаше! Дори да знаех!

— Вече нищо не те заплашва, Джин — каза мило жената. — Сега си в безопасност.

— Никой не ме е заплашвал и преди! — Колкото до „безопасността“, Джин никога не се беше чувствал в по-голяма опасност. А ако продължаваше да дрънка, Сузе, и Айко, и Тенбъри, и всички, с които се беше сприятелил, също щяха да се озоват в опасност. И Късметлийка, и мишчиците, и кокошчиците му, и големият красив Жиро… Стиснал до болка устни, Джин впери предизвикателен поглед в полицаите.

— Обади се на социалните да приберат момчето — каза Мичико. — А веществените доказателства май ще е най-добре да пратим в отдела за борба с порока.

— М-да — каза Дан и прибра безценния плик на Джин, пачката банкноти и бележката в прозрачна найлонова торбичка.

— Животинките ми… — прошепна Джин. Майлс-сан го беше натоварил с такава проста задача, а той всичко беше прецакал. Всичко прецака. Стискаше очи, но сълзите въпреки това потекоха по бузите му.

С последно изстъргване и сред облаче прах болтът най-сетне изскочи от бетона.

— Слава богу — въздъхна Роик.

5.

Преди да си сложи главата в торбата, Роик изчака да се смрачи и стъпките, които ехтяха от време на време по външната галерия, да утихнат. Ключалката на балконската врата не го спря за дълго — не точно бравата всъщност, а паянтовата каса, която се сцепи под натиска. Всичко това не мина без шум, но никой не се развика, нито дотича да види какво става. Приклекнал, така че главата му да е под нивото на прозорците, и бос, за да не тропа по дъските — макар че за дрънчащата верига около глезена си не можеше да направи нищо, — Роик откри, че балконът опасва правоъгълната сграда от три страни, а в двата му края има стълби надолу. На този етаж имаше още десетина стаи като неговата. Трети етаж нямаше.

Надолу по склона и вдясно се виждаше друга сграда. От прозорците й се лееше жълтеникава светлина. Зад нея, изглежда, имаше паркинг, но дърветата и очевидната липса на охранително осветление му пречеха да различи детайлите — както на него, така и на всеки леколет, минал над комплекса, като последното навярно обясняваше въпросната липса. В момента обаче тъмнината работеше в негова полза. Промъкна се към края на балкона. Трета сграда, нещо като навес, клечеше ниска и тъмна в края на разчистената площ. Единствено горски пожар можеше да отвори такова празно пространство сред гъстия боров лес, реши Роик.