Читать «Криожега» онлайн - страница 46

Едва не му спря сърцето, когато нечий глас изсъска току над главата му:

— Роик! Тук, горе!

Той изви глава и видя бледото петно на нечие лице да надзърта през ръба на покрива. Дълга черна плитка висеше пред едното рамо и сама по себе си носеше просветление и облекчение.

— Доктор Дърона? Рейвън? Значи и теб са хванали!

— Шшт! По-тихо. Бяхме в един подемен ван, но ти беше в безсъзнание. Качвай се, преди някой да е излязъл. — Две тънки ръце се протегнаха надолу. Явно Рейвън лежеше по корем на покрива. — И внимавай с ръцете ми…

Що-годе безшумно — ако не броим пъшкането — Роик се изкатери на плоския покрив. Като влачеха крака, за да не се чуе тропане в стаите отдолу, двамата се оттеглиха в несигурното прикритие на един от отводите на климатичната инсталация.

Рейвън Дърона спокойно би могъл да мине за кибуанец — тънък евразиец в лице и тяло, със силно интелектуално излъчване, гърбав нос и дълга до кръста права черна коса. Е, поне докато не си отвореше устата и не опровергаеше първото впечатление с чуждоземния си акцент. Представител на медицинската корпорация „Дърона Груп“ от Ескобар, Рейвън беше единственият друг делегат на криоконференцията, когото Роик познаваше, доста добре при това, но негова милост, незнайно защо, им беше дал знак да стоят далеч един от друг. Рейвън бе реагирал подобаващо — помръдна вежда и кимна едва доловимо, в знак че е разбрал какво иска милорд ревизорът, и оттам насетне заобикаляше отдалече негова милост и Роик. Така около негова милост се образуваше свободно пространство, в което да хвърля на спокойствие мрежите си, осъзна по-късно Роик.

Роик седна с кръстосани крака, ескобарският криохирург сви колене пред гърдите си и двамата си зашепнаха, сбрали глави.

— Някаква охрана видя ли? — тихо попита Роик.

— Не, но похитителите ни още са будни — също толкова тихо отвърна доктор Дърона. — Повечето са в столовата на първия етаж, но някои се качиха по стаите си. Точно под нас.

— Ти как се измъкна?

— С помощта на дребна хирургическа интервенция, която приложих върху бравата на прозореца в банята.

Път за бягство, несъмнено подпомогнат от тънката снага на ескобареца. Раменете на Роик никога не биха минали през тесния прозорец.

— А веригите?

— Вериги? Това е варварщина. Ти явно се ползваш със специално отношение, Роик!

— Няма значение. Далеч ли сме от Нортбридж? И къде сме изобщо, по дяволите?

— На сто, сто и петдесет километра, струва ми се. Насред гората. Пътища няма никакви — единственият достъп е по въздуха, с леколет или подемен ван. Комплексът е бил нещо като езерен курорт — хората идвали от Нортбридж за уикенда, — но после язовирната стена се пропукала по време на буря и езерото се изляло в реката. Ремонтът се забавил заради съдебни спорове и вече няколко години курортът не функционира. Един от похитителите ни е собственик на комплекса, така разбрах от разговорите им. Сигурно оттук е тръгнала цялата налудничава идея за похищението.