Читать «Криожега» онлайн - страница 43

Посрещнаха го дневна светлина и кудкудякащи кокошки. „Мамка му — помисли Майлс. — Дано момчето не се забави.“

Голямата станция на подземния влак в центъра на града беше точно толкова объркваща на връщане, колкото и на идване, установи Джин, след като за втори път обърка посоката. Навалицата го изнервяше, а с наближаването на обедния час пик щеше да става още по-лошо. Трябваше да се махне оттук. Смръщи чело, завъртя се два пъти да се ориентира и пое по един коридор, пълен с хора, които вървяха в обратната посока.

Какво имаше в дебелия плик, който му даде консул Ворлинкин и който шумолеше сега под ризата му? Излезе на второто ниво, отскочи да стори път на жена с детска количка, после се облегна на една колона и извади писмото. За негово разочарование пликът не беше запечатан с кървав отпечатък, но иначе определено беше запечатан. Дотук с надеждите му да хвърли един поглед на съдържанието. Въздъхна и пак пъхна писмото в пазвата си.

Накрая откри ескалатора, който му трябваше, и се качи две нива по-нагоре до голямата галерия при входа. Притесняваше се за животинките си. Щеше ли да се погрижи Майлс-сан за тях? С възрастните никога не се знае. Преструват се, че те приемат на сериозно, а после ти се присмиват зад гърба. Или казват, че скоро ще забравиш, защото си още дете. Но Майлс-сан, изглежда, искрено беше харесал мишките му — оставил беше Джини да седи на рамото му и да му дъвче косата, без да му мигне окото при това. Джин познаваше кога възрастните само се правят, че оценяват по достойнство предимствата на мишките — симпатични, смешни и дружелюбни същества, а и хапят съвсем лекичко, освен ако не ги стиснеш силно, без да искаш, но кой би могъл да ги вини за това?

Някой стисна него за рамото и той подскочи. Ако беше подобаващо снаряжен, сигурно и той би ухапал ръката на натрапника, но по липса на остри зъбки само се завъртя и погледна нагоре. Право в лицето на най-ужасния си кошмар.

Кестенява коса, приятна усмивка и синята униформа на общинската полиция. Не просто служител от охраната на подземната железница — техните униформи бяха зелени. Не, тази беше истинска полицайка, като онези, които бяха дошли да отведат майка му.

— Как се казваш, дете? — Гласът беше дружелюбен на повърхността и стоманен отдолу.

Джин зяпна насреща й.

— Джин… — А, не, това нямаше да свърши работа. Страх го беше да лъже възрастни, но все пак успя да го направи: — Джин, ъъ, Ворксон.

Полицайката примигна.

— Що за име е това?

— Баща ми беше галактик. Той почина — побърза да добави Джин. Което си беше наполовина вярно, между другото. За погребението не искаше и да си спомня.

— Майка ти знае ли, че се разхождаш сам в центъра? Защо не си на училище?

— Ами… прати ме да свърша нещо.

— Хайде да й се обадим тогава.

Джин протегна напред кльощавите си китки. Стомахът му се беше вързал на леден възел.

— Нямам комуникатор, мадам.

— Нищо. Ще дойдеш с мен в охранителния павилион и ще й се обадим оттам.

— Не! — Изпаднал в паника, Джин направи опит да се измъкне. Ала незнайно как полицайката беше извила болезнено ръката му зад гърба. Ризата се измъкна от панталоните му и тежкият плик падна с плясък на плочките. — Не, пусни ме! — Посегна да вземе плика, но полицайката го изпревари: без да пуска ръката му, взе писмото и го заоглежда намръщено.