Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 30

Висока като кораб, изработена от изтръгнато от недрата на Ремпарерските планини желязо, тя бе от огромно символно значение за съвременни инструърци. Тя отделяше управлявани от управляващи, поддържаше йерархията, тъй важна за град от подобен размер, междувременно фокусирайки върху себе си омразата, която малките хора изпитваха към големите за притежаваната от последните власт. В умовете на долната класа на Инструър големите работеха зад Желязната врата — там се вземаха неразбираемите решения и приемани нетърпимите закони. С приближаването си Лийт усети могъществото на мащабите й като сила, която го отблъскваше и не искаше да му позволи да премине. Не виждаше как ще я преодолеят. Но точно когато Фуроман се доближи на допир разстояние, вратата бавно потъна в тавана сред скърцане на колела и дрънчене на вериги. Компанията премина под нея. Лийт вдигна глава — портата бе поне десет фута дебела.

Зад Желязната врата се простираше обширна зала с висок таван — Външната камера на Съвещателната зала. Сложно украсените й стени се простираха в далечината, сякаш бяха преминали през паст, отвела ги в огромния стомах на Съвета. Обширни мраморни подове, върху които мозайки изобразяваха сцени от Долината на Първородните, отвеждаха окото към колони с канелюри и кремави стени — камъкът за тях докаран от петстотин мили от мрачните каменоломни в най-северната част на Ремпарерските планини. Високият купол привидно бе поддържан от два реда статуи, както бяха запланирали архитектите.

Фуроман проследи очите им, отбеляза изражението по лицата им и остана доволен — мястото никога не пропускаше да породи възхита у онези, които го виждаха за пръв път, представлявайки безценно оръжие в ръцете на съвета, сплашвайки просители, които инак биха създавали проблеми.

— Статуите разказват делата на Най-възвишения с Първородните! — рече той. — Не че провинциалисти като вас биха разбрали подобна древна история.

Това подмятане със сигурност бе предназначено да ги провокира, но членовете на Компанията установиха, че заобиколени от подобно великолепие, не могат да отговорят.

Лийт бе погълнат от огромните барелефи между пода и тавана, виждайки елементи от историята, която Кърр им бе разказал в Брейданската пустош. Мрачната сива фигура трябваше да представлява Каннуор — Рушителят, коленичил с протегната ръка, канейки се да отпие от Фонтана, с което да наруши забраната на Най-възвишения. Онази фигура без лице, положила стрела в лъка си, перата й докоснали каменната му буза, бе самият Най-възвишен. Стрелата бе насочена към ръката на Рушителя. Скулпторът бе съумял да улови и пресъздаде драматичността — двете фигури на ръба на сблъсък, на път да срещнат очи, водата, която щеше да бъде отпита, стрелата, готова да изхвърчи от тетивата, присъдата, чието произнасяне предстоеше, светът, който щеше да бъде променен завинаги. Около тях други фигури наблюдаваха този сблъсък, битката в собствените им сърца въплътена в това противопоставяне между добро и зло, опитвайки се да преценят кое предпочитат.