Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 297

Тогава, осъзнаването се разтвори се пред него като чашката на разбудено от пролетта цвете. Лийт съзря мястото си сред великите дела, които бяха и предстояха да бъдат направени. Той бе маяк, искра, събирач. За какво? Но още с оформянето на въпроса знаеше, че е без значение. Бе открил мястото си. Щеше да чака и да види какво ще се случи.

Помня как отшелникът ми обещаваше въздигната съдба — помисли си той. Нищо не би могло да бъде по-велико от участието във всичко това. Тогава го сепна друга мисъл. Толкова бе потънал в нея, че дори не забелязваше слизането от конете и прекосяването на портите на Белия палат, сетне вървенето по великолепна галерия към тронната зала. Защо да събира хора, ако вече събраните бяха мъртви? Не може да са мъртви! Фемандерак, Ахтал, Уизаго, Те Туахангата, Беладона и другите — Кърр, хауфутът и Хал. Със сигурност са още живи!

Не съм убиец. Мразех го, но нищо повече.

Докато крачеха по мозаечния под на тронната зала, докато преминаваха край насъбраните сановници, войници и съветници, нагиздени в скъпи роби и докато стражи ги принуждаваха да коленичат пред краля на Немохайм, Лийт едва се сдържаше да не закрещи от радост. Зная, най-сетне зная целта на всичко това! Знаеше кой е и какво се очаква от него. Дори провалът бе за предпочитане пред незнанието.

Върна се в настоящето след острото излайване на един от войниците. Кралят говореше. Лийт се огледа, но никъде не видя русокосия мъж.

— Ще отговориш на въпроса ни! — изкрещя кралят. — Защо преследваше нашия служител Аркоса на Немохайм?

Лийт искаше да отговори веднага, най-малкото защото можеше да има сериозни последици, ако не го стореше, но твърде много неща се случваха в главата му. Камери и отделения се разтваряха в ума му. Джугом Арк бе замесена по някакъв начин, както и думите на отшелника, мъдростта на Фемандерак, магията и словоплетството на Беладона и Маендрага, състраданието и добротата на брат му — и зад всичко това онзи глас. Гласът на Най-възвишения, за пръв път призна пред себе си. Лийт беше — всички те бяха — внезапно намагнетизирани камъни, които останалите да последват. С това идваха и други неща, които искаше да изследва…

Но не разполагаше с време. Войник, облечен в церемониална броня, вонящ на алкохол и течност за почистване, го изправи на крака.

— Можем да му развържем езика, милорд! — заяви той.

Лийт с усилие насочи ума си към настоящето. Не разполагаше с чудодейни сили, някаква неуязвимост — никаква защита от краля на Немохайм и жаждата за власт, видима в очите му. Никаква, освен знанието. Но то щеше да се окаже достатъчно.