Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 294
Рассел Киркпатрик
Джугом Арк гневно проблесна.
Маендрага понечи да каже нещо и пак затвори уста. Очевидно бе възнамерявал да каже точно това. Извърна се и се зае с огъня.
Сред свиването на планините в хълмове и преливането на пейзажа в по-нормални за човешкото око мащаби, магьосникът Маендрага започна да обмисля проблем, който очевидно не бе хрумнал на момчето. Тук, в Немохайм, където Джугом Арк бе ключова част от фолклора, как щяха да попречат на хората да проявят опасен интерес към нея — и към тях?
Първоначално обмисляше илюзия и дори бе създал пробна невидимост, с която да обгърне Стрелата. Трябваше да се откаже дълго преди да я е материализирал, знаейки, че неговото магьосничество далеч отстъпва на силата, създала Джугом Арк. Докоснатото от онази Ръка винаги щеше да бъде видимо. И, продължи да размишлява той, бе настъпило времето на Стрелата. Скрита в продължение на две хиляди години, време беше да се появи на бял свят. Не можеше да стори нищо, с което да го предотврати.
Решението, следователно, се криеше в отбягването на хората. Но това не бе решение. Нито той, нито Лийт бяха пътували из тези места, така че нямаше как да знаят кои пътища са безлюдни. И още по-лошо — трябваше да идат в Бюрей, столицата на Немохайм, разположена на устието на река, която се вливаше в морето, за да се качат на кораб за Инструър. Маендрага потръпна — никога не бе стоял сред повече от няколко човека.
Можеше ли Стрелата да бъде скрита или по някакъв начин замаскирана? Не мислеше. Горещината от пламъците бе истинска, нямаше съмнение, че всяко покривало щеше да изгори. Накрая сподели тревогите си с Лийт, който само сви рамене и промърмори:
— Не ме интересува. Трябва да идем на север. Няма значение.
Бяха забелязани, естествено, дълго преди да достигнат първото от множеството села, ала страхливите, набожни жители ги оставяха на мира. Маендрага забеляза това, забеляза и пратениците, които отиваха на север пред тях. Вероятно младежът бе прав, прецени той. Вероятно трябваше да се върнат обратно по пътя, по който бяха дошли, но само ако бе признал пред себе си, че не бе искал да остава нито миг повече в онова противно място. Наместо това бе избрал убежището на колибата си, за да не се изправя срещу обвиняващата го сянка на мъртвата му съпруга, гласът й изпълнен с укор, настояващ да узнае какво е сторил с дъщеря й. Но тя бе била и там, в колибата, която някога бяха споделяли, така че той напусна с носителя на Стрелата. И гласът на жена му го последва. През топлите летни дни той й говореше, загърбвайки уединението си.
