Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 292

— Не че някой ще дойде да я види — изрече Маендрага с каменен глас. Напуснаха Джорам и се спуснаха по склона. Вглъбен от болка, Лийт не усети нищо от вълнението, съпътствало предишното спускане. Едновременно със слизането времето се проясни, но замъкът не се виждаше.

Маендрага сви рамене:

— Вече няма какво да пази.

В дъното на сипея ги очакваше щастливо откритие — тук Аркосът бе оставил конете си. Великолепни атове в отлична форма, макар наплашени от земетресенията и падането на скали. Изглежда не бяха пострадали в нощта на открито, оставила ги насред трева. Окуражени от късмета си, Маендрага и Лийт избраха двата най-добри и пуснаха останалите.

Джугом Арк се оказа капризен спътник. Лийт откри, че трябва да държи металната стрела здраво, отпуснеше ли хватка, горещината й пронизваше кожата му. След няколко часа китката го болеше неимоверно — нито смяната на ръцете, нито полагането на стрелата върху камък (подпалваше тревата) спомагаше особено за облекчаването на болката. С наближаването на колибата, ръката на Лийт приличаше на тази на Хал, сгърчена и изглеждаща безполезна. Споменът разбуди вълна от емоции, които младежът потуши не без сериозно усилие.

Следващите няколко дни се сляха в поредица качване и слизане от седлото, езда, хранене и сън, часове насаме с мислите си, умората и тъгата. Бих оставил Стрелата и обещаната от нея сила, за да видя брат си отново — помисли си горчиво той. Фалта не е нищо. Само сборище себични крале, управляващи невежи люде, всички манипулирани от предателски съвет, който по нищо не се отличава от брудуонски. Какво е останало за спасяване? Единствените й достойни деца умряха при опита да я спасят. Винаги ли трябва да е така? Винаги ли най-добрите трябва да бъдат жертвани заради безполезните? В проблясък на интуиция Лийт съзря истинността на тази мисъл. Само най-добрите щяха да умират за другите, защото само най-добрите съзираха нещо добро в тях, нещо, заради което да си струва да се умре. Всички останали мъченици умираха за своята кауза, своята борба, своите вярвания. Себична смърт. Като собствената му мисия. Бе тръгнал не защото наистина искаше да спаси Фалта, а защото искаше да изглежда смел и добродетелен пред приятелите си. Искаше да докаже на другите — не, на себе си, че е важен. Но сега можеше да види, че не притежава никаква важност, че е напълно ненужен. Да, трябваше да има човек, който да отнесе Стрелата на север. Но единственият талант на въпросния човек бе умението да не спира, а точно сега Лийт се съмняваше в способността си да направи дори това.

Към колцина други си се обърнал? — запита той вътрешния глас. Колцина други си подредил в случай на мой провал?

<Вече знаеш за Аркимм от преди хилядолетие. Имаше и други.>

И след още хиляда години ще има ли нов Аркимм? Които да завършат започнатото? Да успеят, където се провалихме?

Гласът не отговори.

Отначало долината на Нюм ги отдалечаваше от целта им. Бюрей, столицата на Немохайм, се намираше на много дни езда на север, ала стръмната долина уверено се отправяше на югоизток, разсичайки най-огромния пейзаж, който някога бе съзирал. Всичко тук бе великанско, с нечовешки размери. Над него се издигаха стръмни, главозамайващи склонове, твърде стръмни за настоящото му настроение, планини, изглеждащи невероятно високи, заплашителността им обогатена от знанието, че отвъд каменистите рамене се крият още върхове. Гледки, повече подобаващи за гигант, отколкото за човек като него. Можеше да си представи огромната фигура на Най-възвишения да крачи из долината, изглеждайки като изображението от залата в Инструър, високите планини стигащи едва до кръста му, неспособни да му попречат да надникне отвъд. Във всяко друго настроение, във всяко друго време Лийт би позволил на тази първична красота да го обземе. Точно сега обаче умореният му ум едва й обръщаше внимание. Впоследствие не можеше да си припомни някоя ясна сцена от долината на Нюм — може би най-красивото място в цяла Фалта.