Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 284

Философът извика отчаяно. Без да спира, Уизаго се наведе, грабна безжизнената й снага и продължи.

Аркосът на Немохайм и войниците му тъкмо бяха прекосили цепката, но също затичаха с паникьосаните Аркимм. В невероятен фарс Фемандерак се намери бягащ до гигантското туловище на Аркоса, който драпаше с ръце пред себе си, сякаш да раздере въздуха и да набере повече скорост. Дебелакът също бе видял опасността. Също поназнайваше нещо за репутацията на тези пустинни мародери.

Зад тях санусите търчаха бързо, леко и почтително върху песъчливата земя. Крачката им бе уверена, видът им бе спокоен, целта им бе ясна. В движение навиваха бойните си покривала.

— Не мога да бягам повече! — изхриптя Аркосът на Немохайм с доматено лице. — Нека оставим враждата засега и да направим нещо относно тези диваци. Може би искат само храната ни.

Фемандерак бързо огледа Аркимм — приключенците бяха изчерпали издръжливостта си. Мотивираше ги единствено страх, а той не бе достатъчен. Каквото и да искаше врагът, трябваше да се изправят срещу него.

Няколко ярда пред тях се величаеше каменисто поле, връз което се издигаха произволно нахвърляни скали. Мършавият, изтощен философ даде знак на останалите, заръчвайки им да се прикрият. Оставаха само мигове, преди диваците да ги настигнат, дирейки мъст. Обмисляйки ситуацията, прецени силите — Те Туахангата и принц Уизаго, тримата войници на Аркоса, Ахтал… тогава осъзна, че брудуонецът е изчезнал, очевидно ги бе изоставил.

Философът Фемандерак винаги бе смятал, че животът му е специален, някак омагьосан, че биваше подготвян от Най-възвишения за някакво голямо дело в полза на света. Запази пълна вяра в съдбата дори и когато бе остракиран от учените мъже на Дона Михст заради избора си да напусне Даурия и да подири из Фалта Десницата на Най-възвишения. И беше я — ги — намерил. За няколко славни, зашеметяващи седмици бе вярвал с цялото си сърце, че моментът наближава, че щеше да изиграе важна роля в спасяването на Фалта, пресътворението на света и вероятно изкуплението на морално изостаналите люде от Даурия. Тогава Лийт бе загинал в Джорам и Стрелата… Стрелата… о, каква надежда бе изгряла у него, когато младежът бе поел Джугом Арк! Но сега Стрелата бе изгубена. За пръв път в живота му студеният вятър на съмнението лъхаше в ума му, заплашвайки внимателно издигнатите убежища на покой. Едва можеше да повярва какво им се случва. Бяха в капан — не, бяха подбрани като стадо — и бяха готови за заколение. Беладона се бе отпуснала като труп в ръцете на Уизаго. Остатъкът от Аркимм щяха да умрат мъчително, жестоко, обещанието за изкупление загиващо заедно с тях. Ахтал, единствената им надежда за спасение, ги бе изоставил.

Не можеше да повярва, че всичко щеше да свърши така.