Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 283

Но макар воинът Хапута да продължил да живее, Долината на хилядите огньове умряла. Необезпокояваните пламъци на земната кръв и жегавината на пустинното слънце изпарили водите, изсушили дърветата, обгорили животните, докато не останал никакъв живот. Смърт се установила в долината, напомняща за хвалбите на младостта, крехкостта на старостта и безсилието на крепкостта. Затова тази долина е свещена за людете от Мъглата, които могат да я прекосяват само при голяма нужда.

Те Туахангата приключи, усмихна се и обърса потните си ръце върху голата си гръд.

— Тази история винаги успява да ме развълнува! — рече засрамено той. — Аз съм пряк потомък на Водоносеца Хапута.

И вечно се стремиш да надминеш делата му — помисли си Фемандерак. Думите бяха така ясни, сякаш Туа ги бе изрекъл на глас.

— Чутата от мен история сочи Хилядоливника като свещено място — каза принц Уизаго, докато вървяха. — Посланикът от Табул ни каза, че хората му никога не навлизали там, макар въпросната територия да принадлежи към кралството му — махна с ръка на югоизток, където суховатата земя се губеше в мараня.

— Значи никой не оценява красотата й? — запита Беладона.

Уизаго хвърли поглед назад, преценявайки какво разстояние са изминали от цепнатината, по която се бяха спуснали. Аркосът и хората му още не се бяха появили.

— Никой — отвърна той. — Макар да се говори, че дивите пустинници от Керсос, Дълбоката пустиня, почитат Хилядоливника като извор на Кървена, реката, която като живителна кръв протича през земите им. Живеят на изток — добави, виждайки разтревожения поглед на Кърр. — Нямат нищо общо с Първородните. Преследват някакви свои незнайни цели.

— Видяхме един — каза Фемандерак. Твърдението му предизвика удивление. — В Долината на хилядите огньове, помните ли? Носеше бяла роба, а лицето му беше като на хищна птица. Държеше два меча и тояга. Смятам, че ни бе преследвал през цялото време в долината, радвайки се да ни види гърба.

Говорейки, Фемандерак също погледна назад, чудейки се какво е станало с Аркоса на Немохайм. Вече трябваше да се е спуснал! Не видя, че останалите са спрели и се удари в гърба на застиналата Беладона.

Пред Аркимм стоеше фигура в бяла роба — сякаш призована от думите на философа.

Мъжът в бяло нададе гърлен вик. Стотина като него наизскачаха от сенки, иззад скали, из пукнатини в земята. Всички въоръжени с мечове, готови да убиват.

Не бе нужно да се издава команда за бягство. Не можеха да се изправят срещу злобата, изписана върху стоте непреклонни лица. Никой от тях, нито Уизаго, нито Те Туахангата, нито дори Ахтал не помисли да се бие с диваците. Като един се обърнаха и побягнаха.

— Сануси, дивите! — задъхано изрече Уизаго. — Гневни са, че… че скверним Хилядоливника. Безмилостни… ще убият враговете си.

Тези думи — и в още по-голяма степен страхът по красивото му лице — ги тласнаха да затичат още по-бързо.

Ахтал поспря за момент, грабна Хал и го метна на якия си гръб. Единствено брудуонецът запазваше самообладание.

След няколко мига на паника Фемандерак си спомни за Беладона и магията й. Трескаво я подири с поглед. Ето я, точно пред него. Случилото се впоследствие го ужаси. Той извика името й и тя се обърна, реагирайки на настойчивия му глас, но междувременно се спъна и полетя напред, удряйки главата си о камък. Строполи се без стон, а от челото й бликна кръв.