Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 286

— Тишина! — заповяда мъжът, докато загръщаше главата си. — Тази земя е наша. Нямате право да осквернявате извора на Кървена. Още от дните, когато глупаците от Табул замърсяваха реката в диренето на злато, ние я обявихме за наша — от Хилядоливника на запад до Намаказар на изток, съвсем до границата със Сариста. Това е нашата земя, Хамадабат и Бадият, тук отсъждаме ние. Щом се спуснете по Тиммис-зао, навлизате в нашите земи, където зависите от нашите закони. Според тях ви се полага смърт. Припомнете си милостта ни.

Но Туа не можеше да бъде умирен.

— Тогава ни убийте! — викна той. — Решили сте да спечелите от продажбата ни. По-скоро ще умра, отколкото да живея като роб.

Водачът кимна на един от съплеменниците си, който издърпа дълъг камшик от гърба си и мълниеносно замахна. Преди Аркимм да осъзнаят какво се случва, Те Туахангата се строполи от камъка с болезнен вик. На гърба си имаше широка рана.

— Добре — примири се Кърр. — Достатъчно. Ще се подчиним.

Бедуините наизваждаха въжета и вързаха пленниците здраво. От едно пресъхнало корито изведоха високи товарни животни, наподобяващи коне, но с много по-дълги вратове и голяма издутина на гърба. Всеки от пленниците бе поставен върху подобно животно, точно пред издутината. Беладона бе метната напряко. Главата й още кървеше обилно. Натоварените с пленници животни бяха поведени през пустинята.

В края на втория ден познатият пейзаж бе останал зад тях. Каньонът го нямаше, потънал зад хоризонта преди известно време. Възвишенията му бяха отстъпили на пръснати могили, изчезнали на свой ред. Зад, под и пред себе си пленниците виждаха само черен чакъл. Никаква растителност, никаква следа от живот. Никакви камъни, нищо не нарушаваше монотонността. С изключение на тях самите. Дори хоризонтът бе изчезнал в жегата, загърнат от трептяща белота толкова напомняща вода, че не един от пленниците отправяше копнителни погледи. Горещ сух вятър духаше на пресекулки от север. Пустинните обитатели се бяха насочили срещу него, сякаш не разполагаха с друг начин за ориентиране. Затихнеше ли, единственият звук бяха меките стъпки на животните. Тази пустош можеше да обезкуражи и най-храброто сърце.

Движението бе изгубило смисъл. Нямаше бързо, нямаше бавно, само стелещата се край тях пустиня. Засухата изсушаваше дори и горещината, вятърът немилостиво се нахвърляше върху всяко късче оголена кожа. Лицата на пленниците бяха покрити, но въпреки това кожата им започна да почернява. Различаваха само ден и нощ. Не неравномерни интервали някъде край хоризонта проблясваше акациево дърво, но това можеше да е само игра на въображението им. Единствено гневното бяло слънце над главите им разкъсваше еднообразието на бледосиньото небе. При залезите си то се уголемяваше, ставаше жълто, сетне яркочервено, придърпано в яйцевидна форма от тежестта на земята, за да бъде погълнато от ламтящия пясък. Мракът се разпръскваше с изненадваща бързина и най-сетне безбрежността навред биваше сведена до човешки мащаби. Кърр внезапно се чувстваше облекчен.

Тази нощ Беладона помръдна, така че приключенците се убедиха, че е жива. Хората от пустинята се опитаха да помогнат, с каквито лечебни умения притежаваха, но бе ясно, че раната е сериозна. Дишаше, приемаше храна и вода, но това бе всичко. Светлината в очите й липсваше.