Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 282

— Чуйте! — ревнал той и боговете напрегнали слух да чуят любимия си син. — На земята не е останал кой да ме предизвика! Бях подкрепян от Майката Земя и Бащата Небе, но вече не се нуждая от тях. С тях ще се бия, защото тяхната прегръдка запречва звездите!

Тогава боговете побягнали уплашено, защото нямало такъв сред тях, който да се изправи срещу гневния и горд Хапута. Но Бащата Небе и Майката Земя не нарушили прегръдката си — за доброто на земята не помръднали. Разгневен, без да се замисля, той размахал тоягата си и с един удар ги разделил.

В този миг мъглата се вдигнала — и виж! Хапута стоял на планински връх, триумфално протегнал ръце над огряната от слънце красива земя. А звездите кръжали край главата му. Изкрещял горделиво: „Те тама уакаете ту ранга рау, и тити те упоко ки те кра а ранги! Младежът, който си проправя път през стотици места, чиято глава е украсена със сиянието на небесата!“

А земята, лишена от прегръдката на Земя и Небе, се разгневила от хвалбите му. Без мъгла, която да успокоява гнева й, земята избухнала в пламъци. Много планини се възпламенили и кръвта на земята потекла из долината като реки. С това Хапута не можел да се бори и макар да търчал из земята като огнен дух, не могъл да заздрави раните, които бил предизвикал. Тогава се обърнал към Майката Земя и Бащата Небе, молейки ги да се прегърнат отново, но те не го сторили. Макар да се покаял, Хапута не можел да поправи причинената злина.

Боговете се събрали и отсъдили да позволят на Хапута да възстанови стореното. Обединявайки сили, те прокарали линия в земята, прокопавайки каньон. Тогава боговете забили дълбачката си в земята и от скалата бликнала вода. От дълбачката си направили тас. Тогава се върнали при разкаяния воин и заговорили.

— Чуй ни, Хапута, най-велики от бойците — рекли боговете. — В гордостта си ти раздели Майката и Бащата — сега те никога не ще имат вече деца. Без мъглата земята кърви и ще умре, ако раните не бъдат заздравени.

Ето задачата ти. Вземи този тас и събери вода от Хилядоливника, та иди и потуши Хилядите огньове в долината. Дордето го правиш, земята ще се лекува. Но спреш ли, тя ще умре.

Хапута благодарил на боговете, защото най-сетне имал достойно предизвикателство. Нарамил таса, налял вода от Хилядоливника и го излял връз червените рани на някога красивата долина. Тъй раните започнали да заздравяват и земята си върнала част от предишната си красота.

Но с годините Водоносецът Хапута научил, че плътта му, макар могъща, е смъртна. Работел неспир, но все не можел да донесе достатъчно вода, за да излекува земята напълно. С напредването на възрастта раменете му вече не можели да издържат онова, което с лекота носел на млади години. Тъй Хапута оставил неизпълнимата си задача и се завърнал в Мъглата, където неговото ханау го поздравило с радост.