Читать «Магьосническа ярост» онлайн - страница 6

Стефан стоеше в центъра на стаята, наблюдавайки я с търпеливо изражение на лицето си. Сякаш тя бе разбесняло се двегодишно дете, а той я чакаше да осъзнае безсмислеността на яда си.

Осуетена от вратата, тя се завъртя рязко и забеляза прозореца. Игнорирайки Стефан, тя тръгна към него, отмятайки настрани тежките виненочервени завеси. Изглежда се намираха във ферма по средата на нищото. Ниви се простираха във всяка посока, която можеше да види. Стаята, в която я бяха сложили, бе на втория етаж и нямаше удобно дърво или подпора отвъд стъклото на прозореца. Не че Стефан щеше да я остави да стигне толкова далеч. Не че щеше да се опита без Гросет.

Взе проста порцеланова фигурка на доячка от масата близо до прозореца, обърна се и я хвърли по Стефан. Той вдигна ръка и фигурката избухна в нажежена до бяло огнена топка, преди да го достигне, падайки на килима и тлеейки там.

Тя се ококори.

— Какво, по…

— Имаш въпроси.

Тя рязко вдигна поглед от разтапящата се безвкусица.

— Въпроси? Да, имам въпроси. Какво, по… — Тя знаеше, че очите й бяха големи като чаени чаши.

— Мога да призовавам огъня, Сарафина. — Той се усмихна. — Аз съм самият дявол, а? Макар че, както скоро ще разбереш, не сме чак толкова различни.

Стомахът й се сви. Да призовава огъня. Огъня? Трябва да бе някакъв трик. Боже! Имаше главоболие.

— Играеш си някакви извратени игрички с мен, защото знаеш за майка ми. Видял си новинарските статии или си гледал телевизионните предавания и сега го правиш за кеф.

Стефан поклати глава.

— Това няма нищо общо с майка ти, Сарафина. Не и пряко. Не си играем игрички.

Тя преглътна с усилие през сухите си гърло и уста, резултат от лекарствата, сигурна бе.

— Какво става? Какво искаш от мен? Какъв беше този боклук, който вкарахте в тялото ми?

— Искаме да ти помогнем да реализираш потенциала си, Сарафина. Нищо мрачно или зловещо. Просто искаме да ти кажем коя си. Като много други от нашия вид, ти си се изплъзнала през пукнатините в наследството си.

Сарафина се обърна с лице към него.

— За какво говориш? Да ми кажеш коя съм? Това вече го знам. Както и да е, ако се опитваш да ме спечелиш по някаква причина, защо просто не ме покани на чаша хубаво кафе? Трябваше ли да прибягваш до отвличане?

— Ако те бях поканил на кафе и ти бях разкрил тази истина, щеше да направиш сцена и вероятно да извикаш полицията. Затова не го направихме по този начин. — Той протегна ръка. — Сарафина, надяваме си, че ще ни простиш за отвличането, щом всичко се разкрие.

Тя поклати глава.

— Искам да си ида у дома. Искам си кучето и искам…

— Въвеждане на данни, Сарафина? Никоя самоуважаваща се магьосница на огъня няма да работи такава досадна работа. Какво си мислиш? Мога да направя живота ти много по-значим. Мога да ти осигуря начин да изкарваш много пари, така че да живееш живота, за който си предназначена.

Думите „огън“ и „магьосница“ в изречението накараха зрението й да се замъгли. Колената й омекнаха и тя се хвана за облегалката на стола.