Читать «Магьосническа ярост» онлайн - страница 5

Това бе заплаха. Стефан Фошо току-що я бе заплашил в собствената й всекидневна и държеше кучето й!

Сарафина отвори уста да извика, когато някой я сграбчи изотзад, голяма, месеста ръка притисна здраво устата й. Игла се заби дълбоко в ханша й силна сънливост я налегна. Краката й се подкосиха и някой я вдигна. Главата й клюмна настрани, бавно губеше съзнание.

Стефан наклони глава настлани и потупа копринената глава на Гросет, докато померанът пъхтеше щастливо.

— Сега имаме теб и малкото ти кученце.

2

Очевидно нещата можеха да станат по-зле. Много по-зле. Не обмисляше ли вчера, че се намира в ада? Вчерашният ден бе като разходка по пълна с маргаритки пътечка. Днес не беше сигурна дали изобщо бе жива.

Сарафина отвори натежалите си от сън очи с невероятно усилие и видя двамата мъже да се движат из малката стая, където я бяха заключили. Трябваше все още да е жива, след като дори лекарствата, които й бяха дали, не можеха да притъпят острата паника, прорязваща гърлото й, нито пък ударите на разтуптяното й сърце. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бе кълбо от ужас, затворено в тяло, което бе твърде тежко, за да помръдне.

Жива в мъртво тяло.

През последните двадесет и четири часа идваше в съзнание и отново припадаше… предполагаше. Точно когато сънливостта от лекарствата започваше да напуска мускулите й, някой идваше и й инжектираше нова доза. Времето минаваше сякаш живееше в реалистичен сън, съзнанието й се бореше срещу подплатената обвивка, в която бе затворено.

Когато мъжете излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си, клепачите й натежаха отново. Сарафина се бори да ги задържи отворени, да остане в съзнание, но не можеше да се мери с лекарствата, които си проправяха път през вените й.

Когато Сарафина се събуди отново, първото нещо, което усети, бе липсата на тежест в крайниците й. Можеше да се движи! Страхът й също бе изчезнал, заменен от всепоглъщащ гняв. Второто нещо, което забеляза, бе седящият в стола мъж, намиращ се в ъгъла на стаята, лицето му бе в сянка. Зловещо.

Тя се изстреля права и зададе първият въпрос, който й дойде наум.

— Къде е кучето ми? Кълна се в Бог, ако сте сторили нещо на Гросет, аз ще…

— Моля те, кучето ти е добре — дойде мелодичният глас на Стефан Фошо, френският му акцент все още бе ясно доловим, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си в Съединените щати. Той се изправи и се усмихна, разтваряйки ръцете си с поддържан маникюр. — За какъв ме имаш, за чудовище? — Плътните му устни се извиха и той повдигна едното си рамо. — Добре, значи съм чудовище, но не такова, което наранява деца или животни.

— Къде е той?

— Уверявам те, че е в безопасност, спейки на кучешко креватче в стаята ми. Ще ти го доведа, след като поговорим.

Сарафина се оттласна от леглото и тръгна към вратата.

— Да поговорим? Няма начин. Взимам си кучето и се махам от това място веднага.

Вратата беше заключена, разбира се. Тя използва и двете си ръце, за да извие непреклонната дръжка на вратата и, когато това не проработи, тя заудря и зарита солидната дъбова врата, викайки, докато не прегракна.