Читать «Магьосническа ярост» онлайн - страница 2

Шушукания.

Където и да отидеше в Баулинг Грийн, имаше шушукания. „Ей, това е момичето, което… Това не е ли дъщерята на жената, която…“ Тя бе ходещо шоу на изродите. Дори петнадесет години след случилото се, хората все още я разпознаваха. Гимназията бе ад.

Тя се приведе напред и прегърна Ник, после и Робин.

— И двамата сте много мили, но утре трябва да съм в офиса. Не мога да отсъствам повече от работа. — Имаше да плаща за погребение.

Ник се размърда и се намръщи.

— Не ти ли дадоха отпуска?

По дяволите. Хванаха я насред хитруването.

— Да, няколко дни. — Тя стисна устни. — Просто… не искам…

Разбиране се появи на лицето му.

— О.

Сарафина се отпусна.

— Да.

— Много е лошо, но разбирам, Сарафина — каза Робин, кафявите й очи бяха тъжни.

— Радвам се, че и двамата разбирате. Другата причина, поради която не искам да остана, е, че не искам да се отдавам на мъката, нали разбирате? Имам нужда да съм заета, да занимавам ума си с нещо друго. Ако не го направя, ще стане по-зле. Имам предвид скръбта.

Ако сега изгубеше инерцията и си позволеше да потъне в загубата на единствената майка, която някога бе познавала, Сарафина знаеше, че просто ще рухне.

— През есента ще дойда на гости. — Думите изскочиха, преди Сарафина да ги е осъзнала. Искаше да успокои Робин, но и двете знаеха, че думите й са лъжа. Сарафина се връщаше тук, само когато наистина се налагаше.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Робин подозрително.

— А-аз обещавам да го обмисля.

Робин я потупа по гърба.

— Поне ще се обадиш ли, когато се прибереш? Цял ден ще се тревожа за теб.

Сарафина кимна.

— Ще го направя. — Тя направи пауза, преглъщайки с усилие. Боже, искаше й се да може да заплаче.

Не искаше да оставя приятелите си. Сарафина ги обичаше, както обичаше Роузмари, но самият град пазеше твърде много лоши спомени. Щом стана на осемнадесет, тя взе събраните си пари, купи си кола и отпътува надалеч. Да прекарва време тук сега, само да диша въздуха, я караше да се задушава.

— Защо Алекс не дойде с теб? — попита Ник.

Сарафина погледна надолу към пръстите на краката си. Ух.

— Алекс и аз скъсахме.

— Какво? Кога? — възкликна Робин.

— Около седмица преди Роузмари да почине. Просто не вървеше. — Всъщност Алекс я бе зарязал.

— Много съжалявам, мила — каза Робин, полагайки ръка на рамото й.

Вероятно Сарафина трябваше да скъса с Алекс преди много време. Егоистично, тя не искаше да бъде сама. Страхуваше се от това да остане сама, ако трябваше да сме напълно откровени. Заради този страх бе останала с него дълго след като искрата вече бе угаснала, докато Алекс не реши да прекрати връзката. Бе направил услуга и на двамата. Беше като да изтръгнеш из корен умиращо растение. Облекчение бе да не се налага повече да гледаш как листата вехнат.

— Честно казано не ми липсва много. Вие обаче ми липсвате — довърши тя, а гласът й се пречупи.

Робин я прегърна отново, карайки Сарафина да изхлипа.

— Е, тогава се върни — прошепна Робин.

Сарафина поклати глава и задържа приятелката си за още един дълъг момент.

— Не мога.