Читать «Хипнотизаторът» онлайн - страница 23
Ларс Кеплер
— Опиши какво се случва във вилата?
— Аз само стоя, Евелин е недоволна, знам какво си мисли — промърморва той. — За нея съм само едно куче, не струвам нищо…
Сълзите на Йозеф се стичат, устата трепери.
— Евелин ли ти казва това?
— Не искам, не е нужно, не искам — скимти Йозеф.
— Какво не искаш?
Клепачите му затреперват конвулсивно.
— Какво става сега, Йозеф?
— Тя казва, че трябва да хапя и да хапя, за да си получа наградата.
— Кого трябва да хапеш?
— Във вилата има една снимка… снимка в рамка, която прилича на зелена мухоморка… това са татко, мама и Кнутет, но…
Тялото му изведнъж се стяга, краката се движат бързо и тромаво, той започва да излиза от твърде дълбоката хипноза. Ерик внимателно го овладява, успокоява го и го връща нагоре няколко степени. Старателно затваря вратите към всички спомени на пациента от деня и всички спомени от хипнозата. Нищо не трябва да остане отворено, когато започне внимателният процес на събуждане.
Йозеф лежи усмихнат на леглото, когато Ерик го оставя. Криминалният инспектор става от стола в ъгъла, излиза с Ерик от стаята и отива до автомата за кафе.
— Впечатлен съм — казва Юна тихо и изважда телефона си.
Усещане за пустота обзема Ерик, усещането, че нещо е безвъзвратно объркано.
— Преди да проведеш следващите няколко разговора, искам да подчертая нещо — казва Ерик. — Пациентът винаги казва истината, когато е в състояние на хипноза, но разбира се, става дума единствено за неговата истина, той говори само за това, което самият той възприема като истина, следователно описва своите собствени субективни спомени, а не…
— Наясно съм — прекъсва го Юна.
— Хипнотизирал съм шизофреници — продължава Ерик.
— Какво искаш да кажеш?
— Йозеф говореше за сестра си…
— Да, че тя е искала от него да хапе като куче и така нататък — казва Юна. Той набира номер и слага телефона до ухото си.
— Не е сигурно, че сестра му е казала да прави тези неща — обяснява Ерик.
— Но може и така да е — казва Юна и вдига ръка, за да накара Ерик да замълчи. — Аня, злато мое…
Един мек глас се дочува от телефона.
— Можеш ли да провериш нещо? Да, точно така. Йозеф Ек има леля на име Соня и тя има къща или лятна вила някъде и… Да, това… много мило.
Юна вдига поглед към Ерик.
— Извинявай, щеше да кажеш още нещо.
— Само че също така не е сигурно, че Йозеф е убил семейството си.
— Но възможно ли е той сам да си е причинил нараняванията? Може ли сам да се е накълцал така? Твоята преценка каква е?
— Отговорът е не, но разбира се, теоретично е възможно — казва Ерик.
— В такъв случай смятам, че нападателят ни лежи там, вътре — заключава Юна.
— И аз така мисля.
— В състояние ли е да избяга от болницата?
— Не — усмихва се Ерик изненадан.
Юна тръгва в посока на коридора.
— До къщата на лелята ли отиваш? — пита Ерик.
— Да.
— Мога да дойда с теб — казва Ерик и тръгва. — Сестрата може да е ранена или в състояние на остър шок.
8.
Симоне седи и гледа през прозореца във вагона на метрото. Тя все още е потна, след като бе напуснала празния апартамент и тичешком стигна до станцията на метрото.
