Читать «Хипнотизаторът» онлайн - страница 22

— На външната врата?

— Не знам.

Лицето на момчето изведнъж става напрегнато, то простенва неспокойно и редът долни зъби се оголва в странна гримаса.

— Няма страшно — казва Ерик — Няма страшно, Йозеф, тук си в безопасност, спокоен си и не изпитваш страх. Само наблюдаваш какво се случва, не си там, само гледаш събитията от разстояние и нищо не те застрашава.

— Краката са светлосини — шепне той.

— Какво каза?

— Чука се на вратата — казва момчето неясно. — Отварям, но няма никой, не виждам никого. Но чукането продължава. Разбирам, че някой се закача с мен.

Пациентът диша учестено, коремът му се движи конвулсивно.

— Какво става сега? — пита Ерик.

— Отивам в кухнята и си взимам филия.

— Ядеш сандвич?

— Но сега чукането отново започва, звукът идва от стаята на Лиза. Вратата е открехната и виждам, че нощната лампа е запалена. Внимателно побутвам вратата с ножа и поглеждам вътре. Лиза лежи в леглото си. С очилата си е, но е със затворени очи и диша тежко. Лицето й е бледо. Ръцете и краката й не помръдват. И тогава накланя глава назад, така че гърлото й е съвсем стегнато, и започва да рита с крака по ръба на леглото. Рита все по-бързо и по-бързо. Казвам й да престане, но тя продължава, все по-силно. Крещя и ножът вече е започнал да ръга, мама се втурва в стаята и ме дърпа. Обръщам се и ножът изскача, нещо просто извира от мен, взимам още ножове, страх ме е да спра, трябва да продължа, не мога да престана, мама лази през кухнята, подът е целият червен, трябва да изпробвам ножовете върху всичко, върху себе си, върху мебелите, стените, удрям и ръгам, и изведнъж се уморявам и си лягам. Не знам какво става, нещо ме боли вътре в тялото и съм жаден, но нямам сили да помръдна.

Ерик усеща как виси заедно с момчето дълбоко долу в кристалната вода, краката им се движат леко и той следи скалната стена с поглед, все по-дълбоко надолу, тя няма край, водата само потъмнява и става синьо-сива, а след това примамливо черна.

— Беше видял — пита Ерик и чува собствения си глас да трепери, — преди това беше видял баща си.

— Да, долу на футболното игрище — отговаря Йозеф.

Той млъква, изглежда озадачен, гледа пред себе си със сънен поглед.

Ерик вижда, че пулсът му се учестява, и разбира, че кръвното му налягане същевременно пада.

— Искам да се потопиш още по-дълбоко — казва Ерик приглушено. — Потъваш, чувстваш се все по-спокоен, по-приятно и…

— Не мама? — пита момчето с жалостив глас.

— Йозеф, разкажи… срещнал си се и с голямата си сестра, Евелин?

Ерик наблюдава лицето на Йозеф, наясно е, че предположението може да създаде проблем, пропукване на хипнозата, ако се окаже, че греши. Но се налага да направи смел пробив, защото времето няма да стигне, съвсем скоро трябваше да прекъсне хипнозата, състоянието на пациента отново ставаше критично.

— Какво стана, когато срещна Евелин? — пита той.

— Не биваше да ходя при нея.

— Вчера ли беше това?

— Тя се криеше в лятната вила — прошепва момчето, усмихвайки се.

— Коя лятна вила?

— На леля Соня — казва Йозеф уморено.